Съмненията гризяха яростно съзнанието й, когато нещо внезапно задраска от другата страна на вратата.
— Андерсен! — извика Пиперено зрънце и се втурна към източника на шума.
Брам и Отрова веднага я последваха и тримата се стълпиха пред вратата. Миг по-късно драскането престана и нещо издрънча.
— Какво беше това? — попита златокъдрата девойка.
— Ключът — отвърна ловецът на духове. — Май все още стърчи от другата страна на ключалката. Ключът отново издрънча; явно котаракът го удряше с лапа.
— Андерсен не може да го завърти — каза Отрова. — Трябва да го избутаме навън.
Четириногият им другар измяука утвърдително от другата страна на вратата.
Трябваха им няколко секунди, докато намерят нещо дълго и тънко, с което да избутат ключа от ключалката — заострена поставка за свещи, — и не след дълго ключът издрънча на каменния под от другата страна на вратата. Миг по-късно Андерсен го побутна с лапичка към тях. Пиперено зрънце плесна възторжено с ръка, а Отрова вдигна ключа и отвори вратата. Котаракът лежеше на земята и ближеше самодоволно черната си козина. Златокъдрата девойка го вдигна и започна да го гали, обсипвайки го с толкова ласкави думи, че на Отрова чак й стана неудобно.
— В тази котка има нещо, дето не е никак нормално — за кой ли път измърмори Брам.
— Но не можеш да отречеш, че се справи блестящо, нали? — отвърна му Отрова.
Те огледаха пустия коридор, облицован със същия великолепен нефрит, с който бе украсен почти целият дворец на Ейлтар.
— Сега накъде? — попита Брам.
Отрова погледна към котката.
— Дали ще можеш да ни помогнеш да намери Ейлтар? — обърна се тя към Андерсен. Вече бе разбрла, че когато става въпрос за необичайния им сптътник, не бива да отхвърля прибързано и най-невероятните възможности.
Котаракът скочи на земята от обятията на Пиперено зрънце, отърси се и измяука.
— Това ми звучи като „да“ — рече златокъдрата девойка.
— Забележително — подметна саркастично Брам.
Ако преди Отрова бе смятала, че Андерсен е доста „странна“ котка, то през следващия половин час убеди, че е подценявала сериозно четириногия им другар. Зверчето имаше просто феноменални възможности за ориентация. То водеше безпогрешно приятелите си из лабиринта от коридори и ги прокарваше нагоре и надолу по множество стълбища, избирайки обиколни маршрути, които се използваха рядко от обитателите на двореца. По пътя се натъкнаха на няколко вълшеблени създания, но те ги отминаха с презрение и погнуса, което устройваше идеално Отрова и спътниците й.
След известно време пътешествениците стигнаха до малка и невзрачна вратичка, разположена в една от нишите на пустеещ коридор, Андерсен очевидно искаше да влязат вътре, което и направиха. Четиримата спътници се озоваха в тесен пасаж, където можеха да се движат само в колона по един. Вътре цареше полумрак, разсейван едва-едва от слънчевите лъчи, проникващи през решетката нейде в далечината.
— Що за място е това? — попита Брам.
Отрова затвори вратата след себе си и тъмнината се сгъсти.
— Предполагам, че сме някъде между стените.
— Между стените значи… — повтори замислено ловецът на духове.
— В огромно съоръжение като това просто не може да няма празни пространства между отделните помещения — обясни тъмнокосата девойка. — Все пак въздухът трябва да може да прониква свободно във всички кътчета на палата. Дори вълшеблените създания имат нужда от него. Поне повечето от тях.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Брам, леко раздразнен, задето му се обясняваха толкова очевидни неща.
— Помниш ли онази история, която ти разказах? — попита Отрова. — За принца и тигрите? После той се възползвал от вентилационните отвори на двореца, за да стигне до принцесата. Ароматът на парфюма й го довел право при нея, а накрая я откраднал под носа на везира.
— Колко романтично! — изчурулика Пиперено зрънце.
— Някой ден ще ти я разкажа цялата — обеща чернокосата девойка и сама се изненада от себе си.
— Мисля, че и аз бих я изслушал с интерес — избоботи Брам. — Тази история ми звучи повече като наръчник за оцеляване, отколкото като приказка. Отрова не отвърна на язвителната му реплика, защото в същия миг бе осенена от една странна и плашеща мисъл. Как можеше да бъде обяснено това натрапчиво усещане, което не й даваше покой от момента, в който бе напуснала Чайкино — чувството, че сюжетите на приказките, които беше чела в книгите на Чевръстин, бяха започнали да се сбъдват?