— Трябва ли да ти казвам какво да направиш с тях.
— Уточнявам, защото не искам да разбера погрешно повелителя си и да постъпя неправилно — заоправдава се секретарят.
— Убий ги, Драскин — рече Ейлтар с равен глас, сякаш това се разбираше от само себе си. — Какво друго можеш да сториш с тях, освен да ги убиеш?
Отрова усети как кръвта замръзва във вените и.
— Така си и мислех — кимна Драскин и затвори книгата.
Двамата мъже излязоха от залата.
Пиперено зрънце и Отрова стояха в тесния пасаж и се взираха потресено една в друга.
— Да ни убият? — изписука златокъдрата девойка.
— Откога ви разправям, че вълшеблените твари само неприятности създават — измърмори Брам. — човек не може да им се довери даже за миг.
— Ей, сега ще разберат, че сме избягали! — гласът на Пиперено зрънце трепереше от надигащата се вълна на паниката. — А като не ни намерят там, ще започнат веднага да ни търсят!
— Не се тревожи — успокои я Отрова и теменужените й очи сякаш засияха в душния мрак. — През това време ние ще избягаме оттук.
Гласът й звучеше твърдо и непоколебимо, но тревогата й не оставаше скрита за Брам. Думите на повелителя бяха потресли чернокосата девойка до дъното на душата й, но не, защото се бе изплашила за живота си, а защото сега знаеше със сигурност, че Ейлтар още от самото начало е възнамерявал да ги предаде. Той никога не бе имал намерение да й върне Азалия и да спази своята част от уговорката. До този момент Отрова се бе надявала, че повелителят на вълшеблените създания ще върне сестричката й, ала сега разбра, че се е самозалъгвала и е хранила напразни надежди. В продължение на един дълъг миг тя се колебаеше на границата на отчаянието, но после взе ново решение и то я изпълни с неподозирани сили. Щом повелителят на вълшеблените не желаеше да й върне Азалия, Отрова сама щеше да си я вземе. Каквото и да й костваше това. И макар да беше прекалено слаба, за да причини каквото и да било на могъщо създание като Ейлтар, сега поне знаеше, че има и други същества, от които той се страхува.
— Ще избягаме, казваш? — попита ловецът на духове. — И къде ще отидем?
— Нали чу, че се отправят към замъка на Йерофанта — отвърна Отрова. — И бездруго възнамерявах да разменя няколко думи с него. Пък и, съдейки по думите на Ейлтар, там нищо не ни застрашава и ще бъдем в по-голяма безопасност в сравнение с където и да било другаде. Въпросният Йерофант поне е човек.
— Да не намекваш, че ще трябва да се скатаем в свитата на повелителя? — намръщи се мъжът.
— Досетлив си — усмихна се чернокосото момиче. — Точно това имам предвид.
Брам се замисли.
— Ще ми се да можех да измисля нещо по-добро… — подхвърли той.
— След онова, което преживяхме досега, ти се притесняваш от едно скатаване? — усмихна се Отрова и го потупа окуражаващо по рамото. — Толкова трудно ли ти се струва?
Сгушеният до краката й котарак измяука подигравателно.
РАЗКАЗВАНЕ НА ИСТОРИИ
Замъкът на Йерофанта се издигаше на скалист планински хребет и от него струеше някакво зловещо сияние в тъмната и бурна нощ. Дъждът бичуваше яростно околните върхове и черният воал на набъбналите облаци периодично се разкъсваше от безшумните експлозии на мълниите, след което пейзажът бе раздиран от гръмотевичен грохот.
Замъкът изглеждаше като единствен признак на живот в тези студени и мрачни владения. Огромен и самотен, той бе разпрострял тежката си каменна снага върху скалистия хребет — стълпотворение от изсечени от планински скали кули, зъбери, парапети и шпилове. Бе издигнат на неравен терен, ето защо и той самият имаше неправилна форма и повтаряше контурите на голата скала, поради което западното крило се разполагаше по-ниско от основната му част. В тъмната нощ замъкът на Йерофанта изглеждаше непроницаемо черен на фона на небето и единственото, което го открояваше от околния мрак, бяха десетината светлинки, потрепващи в прозорците му, досущ звездички, разпръснати от човешка ръка.
Дори и Отрова да имаше план как да се скрият в свитата на повелителя, той така и не й потрябва. Човешкото й въображение бе нарисувало цяла процесия с каляски като онази, с която бяха пристигнали в двореца, но явно преминаването от едно владение в друго не бе обвързано с разстоянието. Спомняйки си думите на Ейлтар, Отрова и спътниците й се върнаха назад по коридорите до голямата библиотека, където бяха надзърнали през една от решетките. Малко напрягане на мускули (особено от страна на Брам) и препятствието бе отстранено. Те се промъкнаха вътре и се спуснаха по рафтовете на един от високите стелажи, след което се притаиха зад парапета на терасата, обрамчваща помещението. Не се наложи да чакат дълго появата на Ейлтар. Сърцето на Отрова се сви. Свитата на повелителя се състоеше само от десетина вълшеблени, четирима от които бяха стражи, а сред останалите се виждаха ундини, горски и речни нимфи. Драскин също беше тук и буквално не можеше да си намери място от безпокойство и раздразнение; без съмнение вече бе с открил, че човеците са избягали от затвора си. Тъмнокосата девойка се запита дали бе доложил за случило се на повелителя си, или още се боеше да го стори? Удовлетворението, което изпита при вида на тревогата на секретаря обаче, не разсея по никакъв начин обхваналия я песимизъм. Нямаше никакъв начин да се промъкнат незабелязано в свитата на Ейлтар. Единственото, на което можеха да се надяват, беше да тръгнат подир кортежа и да се опитат ди го проследят.