— Чевръстин? — възкликна невярващо тя.
— Добре дошла, Отрова — усмихна се старият й приятел и девойката се хвърли към него с разтворени обятия. — По-леко! Имай милост към старите ми ребра!
Огнището разпръскваше приятна топлинка из стаята. Андерсен се бе излегнал на килимчето и спеше спокойно, а гръдният му кош се издигаше и спадаше равномерно. Отрова, Брам и Пиперено зрънце се бяха разположили в креслата, наредени в уютната малка стаичка. Самите кресла бяха стари и протрити от употреба, но точно поради тази причина бяха изключително удобни. Ловецът на духове вече клюмаше — натрупаната умора в съчетание с вкусната вечеря и приятната топлинка изведнъж бяха направили нуждата му от сън почти неудържима. Бодростта му обаче се възвърна, когато Чевръстин им поднесе шоколадово мляко с кафе — най-вкусната напитка, която Отрова и Пиперено зрънце бяха опитвали през живота си, понеже и двете бяха израснали далеч от хубавата храна. Възрастният им домакин седеше пред тях и ги разглеждаше с интерес, докато си подръпваше от изящно украсеното наргиле. Помещението, където се намираха в момента, приличаше доста на онази стая от хижата му в Чайкино, където двамата с Отрова обичаха с часове да си говорят за най-различни неща. Същото огнище, същите кресла, същите етажерки с множество книги, ръкописи и пергаментови свитъци… Очевидно Чевръстин бе човек, който неизменно обзавеждаше жилищата си според собствения си вкус. Тъмнокосата девойка въздъхна щастливо. За първи път от дълго време насам — толкова ли отдавна бе напуснала дома си? — се чувстваше на сигурно място. И понеже никак не й се искаше да помрачава тези хубави мигове, непрекъснато отлагаше момента, в който да зададе на стария си приятел всички онези въпроси, които се бяха натрупали в нея през последните седмици. Ето защо чернокосото момиче реши да му разкаже за пътешествието си — този път тя имаше история за него и тази история беше неоспоримо истинска и същевременно не по-малко завладяваща от вълшеблена приказка. Навън бушуваше страшна буря, ала каменните стени на замъка на Йерофанта защитаваха уморените пътешественици от неистовата й ярост.
— Отговори… — промълви накрая Чевръстия. На фона на трепкащата светлина от огнището осеяното му с дълбоки бръчки лице приличаше на планински пейзаж. — Предполагам, че искаш да научиш отговорите на въпросите, които те измъчват.
Брам се размърда сънено. Явно тези неща не го вълнуваха особено. Отрова погледна неохотно към Чевръстин. Дали отговорите, които щеше да й предостави, щяха да нарушат крехкото спокойствие, което бе намерила зад тези масивни стени? Пиперено зрънце бе на седмото небе от щастие от шоколадовото мляко с кафе и поради тази причина не обръщаше внимание на нищо друго.
— Какво става у дома? — попита Отрова. — Започни с това.
— По този въпрос не зная нищо повече от теб — отвърна виновно Чевръстин. — Напуснах Чайкино няколко дни след като ти тръгна. Баща ти и мащехата ти… ами, справяха се. С подхвърленика. А някои майки от селото им помагат.
— Ами онова момиче? Със съобщението?
— Какво момиче? — учуди се старецът и Отрова трябваше да му разкаже за девойчето, което бе срещнала в Щитоград и което беше натоварила със задачата да отнесе извиненията й на Сечко.
— И да се е появявала в Чайкино, това е станало след заминаването ми — отвърна Чевръстин.
Тъмнокосата девойка изведнъж се почувства овладяна от някаква странна тъга. Самият факт, че събеседника й имаше толкова малко новини, показваше, че нещата вкъщи не бяха съвсем наред. А можеше ли изобщо да бъде другояче? Тя отхвърли тази мисъл, казвайки си, че предпочита да не знае.
— Не знаех и за Миногий, Отрова — продължи Чевръстин. — Съжалявам. Ако имах представа колко опасен е всъщност…
— Защо не ме взе със себе си? — прекъсна го уморено девойката. — Ти явно нямаш проблеми с това да напускаш Човешките владения, след като си тук. Можеше да ме заведеш направо в двореца на повелителя Ейлтар… Защо ме накара да мина през всичко това?
— Нямах никакво право да се намесвам — подчерта възрастният мъж. — Просто не можех. Ти трябваше да се справиш с всичко сама. Единственото, което бях в състояние да сторя, беше да те насоча в правилната посока.
— В думите ти има смисъл — подхвърли язвително Отрова. Миногий, Мрачин, а сега и Чевръстин… Беше й дошло до гуша от тези безконечни загадки, намеци и увъртания. — Просто ми кажи кой си и какъв си, Чевръстин.