Старецът се съгласи и когато заговори, речта му започна да се лее в онзи равномерен, унасящ ритъм, с който омагьосваше Отрова с приказките си.
— Ние сме много, но колко точно, и аз не зная. Понякога се разпознаваме един друг, ала една от целите ни е да останем анонимни. Онези, които знаят за нас — а те не са много, — ни наричат Антикварии или Пазители на древността. Доста подходящо название според мен.
Той се протегна и прешлените му изпукаха, след което се намести по-удобно в креслото си и вдъхна дълбоко от изящно украсеното си наргиле.
— Ние пишем историята на Владенията — продължи Чевръстия спокойния си разказ. — Събираме животи. И не само ги събираме, но и участваме в тях, наблюдаваме ги и, ако възникне такава необходимост, им помагаме. Пазителите на древността не принадлежат към някой конкретен народ или племе, нито пък се явяват поданици на някой повелител. Всеки може да стане антикварий, без значение дали е човек, тролище, джуджер, вълшеблено създание или принадлежи към някоя от стотиците други раси. Ние вплитаме в себе си легендите, преданията, приказките и митовете на нашите народи и наблюдаваме възникването на нови сказания. Всички тези данни се съхраняват тук, в замъка на Йерофанта — в този момент Чевръстия направи известна пауза за по-голям ефект, дръпна от наргилето си и издиша тънка струйка ароматен дим. Сетне посочи към отрупаните с книги етажерки и добави: — Тук се съхранява цялата история на съзиданието — от времето, когато са възникнали Владенията, чак до днешния ден. Всяко важно нещо, което е било изречено, помислено или направено, се пази в библиотеките на този замък.
Очите на Отрова се разшириха от изумление.
— Не може да бъде! — възкликна тя. — Това е невъзможно!
— Йерофантът сам решава кое е възможно и кое — не — напомни й Чевръстия.
— Покажи ми.
Библиотеката на Йерофанта не се поддаваше на никакви описания.
Отрова никога досега не бе виждала толкова много книги. Още повече обаче я поразяваше присъствието на всички онези томове, които не можеше да види, защото Великата библиотека представляваше невъобразим лабиринт от етажерки, разположени толкова нагъсто, че никой не можеше да каже докъде се простираха. От коридора, където се намираха в момента, се виждаха шест разположени една над друга тераси, по една на всеки етаж от колосалното помещение. Всеки от седемте етажа, както и каза Чевръстин, се разполагал в своя собствена архитектурна плоскост, но по някакъв неразбираем за Отрова начин различните нива се пресичали и съединявали в определени точки. Понякога таванът надвисвал толкова ниско, че човек трябвало да се приведе, за да не удари главата си в него, а друг път се издигал на такива главозамайващи височини, че връзката между отделните етажерки се осъществявала посредством мостове и платформи. Проходите и коридорите се извиваха и лъкатушеха като живи и тъмнокосата девойка имаше чувството, че се намира във вътрешностите на огромна змия.
— Колко е голяма? — попита удивено девойката.
— Тук не можем да говорим за размер в обичайния смисъл на думата — отвърна Чевръстия. — Великата библиотека не се ограничава от стени или дори от граници между Владенията. Тя прониква навсякъде, където се съхраняват книги. Чрез тези коридори можеш да попаднеш във всяка библиотека във Владенията, стига да знаеш къде да търсиш.
На Отрова внезапно й се прииска Брам и Пиперено зрънце също да бяха дошли с нея, за да зърнат цялото това великолепие, но умората в крайна сметка ги бе надвила. Спътниците й бяха заспали в креслата си и тъмнокосата девойка реши да не ги буди.
— Може ли да разгледам някоя от книгите? — попита Отрова. — Ти как намираш сред всички тези книги точно онази, която ти трябва?
Старецът се засмя.
— Само не ме засипвай с въпроси! — разпери ръце той. — Задавай ги един по един. Всички Пазители на древността биват обучавани да се ориентират из библиотеката. Казано с две думи, това не е никак проста работа, затова не се отделяй от мен, иначе ще се изгубиш. Искаш да разгледаш някоя книга? Ей сегичка ще ти избера една…
Девойката го последва по тъмните коридори на Великата библиотека. По стените бяха закачени фенери, ала огромните размери на залата правеха невъзможно прогонването на мрака. Отрова тъкмо щеше да попита спътника си дали фенерите не застрашаваха целостта на книгите, но Чевръстин сякаш прочете мислите й, защото изпревари въпроса й.
— Не се тревожи — рече той. — Тук има повече магии, отколкото можеш да си представиш. Тези книги не могат да бъдат изгорени, нито пък можеш да разкъсаш страниците им с ръце.
Чернокосото момиче крачеше след стария си приятел и не можеше да откъсне поглед от него. Това си беше същият Чевръстин с непослушна посребрена коса, голям нос и добродушни очи. Разкошната мантия на учен изобщо не го беше променила. Сега обаче Отрова знаеше, че той е Антикварий, Пазител на древността и събирач на животи, което означаваше, че не е онзи Чевръстин, когото познаваше от Чайкино.