— Защо не ми каза това по-рано? — попита тя, докато вървяха между огромните стелажи.
— Сърдиш ли ми се? — попита старецът.
— Не — отвърна девойката. Тя наистина не се чувстваше излъгана от премълчаването на истината. — Не, просто бих искала да го узная от по-рано.
— Не можех да ти кажа — промълви мъжът.
— Така си и мислех — въздъхна Отрова. — Защото си ме наблюдавал?
— Много си досетлива — похвали я Чевръстин. — Да, именно защото те наблюдавах. И не само теб. Нали знаеш, че много пътешествам. Но от всички хора, чийто живот държах под око, теб наблюдавах с най-голямо внимание.
Момичето кимна, докато размишляваше над тези думи.
— И защо?
— Имам нещо като инстинкт за тези неща — обясни старецът. — Всички, които се наричат Антикварии, го притежават в по-малка или в по-голяма степен. С времето се научаваш да забелязваш кълновете на авантюризма в сърцата на хората, дори и когато са още деца.
— Но ако Ейлтар не бе изпратил Плашилището да похити Азалия…
— Ти пак щеше да напуснеш Чайкино, Отрова — прекъсна я Чевръстин. — Рано или късно, сама щеше да го сториш. Намесата на Ейлтар просто ускори нещата. Ако не се бе случило това, щеше да е нещо друго. А можеше и да не стане така… — той вдигна рамене. — Непредсказуемостта е нещо обичайно в нашата работа и в нея непрекъснато има множество неизвестни. Често тези, които имат потенциала да станат велики, не се възползват от него. Обстоятелствата или съдбата често решават другояче. Ето защо ние разстиламе мрежите си, чакаме и наблюдаваме. Човек може да стане герой или злодей за едно мигване на окото, Отрова. Понякога пропускаш момента и трябва да прегледаш всички истории, сказания, приказки и легенди, за да откриеш чистите факти. Ала рано или късно всички знания идват при нас.
— Тук има ли книга за мен? — попита Отрова.
— Естествено — отвърна старецът.
— Мога ли да я видя?
Чевръстия се усмихна снизходително.
— Не и докато не е завършена.
— Ти ли я пишеш?
— Не — поклати глава събеседникът й. — Ние само наблюдаваме. А посредством нас книгите се пишат сами.
— Нищо не разбирам — намръщи се тъмнокосата девойка.
— Гледай тогава — рече Чевръстин и свали от близката лавица един масивен том с желязна закопчалка. Той положи книгата на масата в една от нишите за четене, след което запали фенера и двамата с Отрова приседнаха на скамейката.
— „Аламбар Бърл“ — прочете на глас тя думите, гравирани на обшитата със злато корица.
Чевръстин разлисти страниците и разтвори книгата някъде по средата. Текстът бе написан с идеално равен почерк, без нито едно мастилено петно или задраскване. Старецът се наведе напред и започна да чете:
И въпреки че мъжете н жените до него падаха мъртви на земята, Аламбар не напускаше полесражението. Сякаш беше омагьосан — стрелите на вълшеблените създания пронизваха въздуха но нито една от тях не попадна в гърдите му. Той вдигна високо меча си и отправи зов към съратниците си. Людете на Джемар чуха призива му и той вля кураж и доблест в сърцата им. Те се хвърлиха в битката с нови сили и щом вълшеблените създания зърнаха това, разтрепериха се и се хвърлиха в бяг. А бранителите започнаха да посичат редиците им и земята пред стените на Джемар почерня от вълшеблена кръв.
Когато Чевръстин спря да чете, Отрова вече бе прегледала няколко абзаца по-напред.
— Какъв е бил този Аламбар Бърл? — попита тя.
— Герой от последните дни на Междуособната война — обясни събеседникът й. — Когато нашият народ изгубил единството си и хората започнали да се избиват помежду си, се появили вълшеблените създания. Тогава имали друг повелител, но като изключим това, почти не са се променили през последвалите години. Битката била жестока — ние сме се съпротивлявали яростно, ала в крайна сметка вълшеблените успели да ни прокудят от плодородните равнини в планините, клисурите, рудниците и мочурищата. Аламбар е бил велик воин и легенда дори в онези времена.
— Как е загинал? — поиска да узнае момичето и започна да прелиства по няколко страници наведнъж, докато не стигна до последната.
Очите й бързо се плъзнаха по заключителните абзаци.
И тогава Аламбар пое ръката на Сизела, погледна я в очите и заяви с тържествен тон: Кълна ти се, че няма още дълго да се крием в сенките. Бедите и нещастията само ще ни направят по-силни. Някой ден ще се обединим и тогава никой не ще може да ни спре; кръвта, която тече във вените ни, ще покаже силата си, и ние ще възвърнем владенията си.