Выбрать главу

Отрова се оттласна от креватчето и се хвърли към библиотечката си, откъдето измъкна най-дебелата книга. Беше я взела назаем от Чевръстин преди доста време и дори за миг не си бе помислила да я върне. Прашната й кожена корица проскърца, когато я отвори, а страниците й прошумоляха под пръстите й.

— Ще четеш? — кресна и Лайкучка. — Смяташ да четеш в такъв момент? — Мащехата й не можеше да повярва на очите си. Отрова я изгледа ядосано за миг, след което отново възобнови търсенето си. Тогава русокосата красавица не издържа и започна да ридае: — Горкичкият Сечко! Какво ще му кажа? Как да му го кажа? Това ще разбие сърцето му!

В този момент Отрова най-сетне намери мястото, което търсеше, и усети как главата й се замайва. Това беше. Почти пялата лява страница бе запълнена от черно-бялата литография на прегърбена фигура, облечена с дълго, дрипаво палто, чието лице бе закрито почти изцяло от широкопола шапка, изпод която се виждаха единствено очите — два тесни бели процепа в мрака. Създанието бе протегнало напред едната си ръка и държеше мъничка камбанка в съсухрената си, кокалеста длан, а с другата разпръскваше нещо, подобно на ефирен прашец. Бе изобразено насред горска полянка, където лежаха множество спящи хора.

— Плашилището — прошепна Отрова.

В същия миг сребърната камбанка отново зазвъня в главата й. Озадачена, девойката се намръщи и се вгледа съсредоточено в страницата. Беше ли видяла нещо да помръдва там, само преди секунда? Тя доближи книгата до лицето си.

Внезапно илюстрацията започна да расте пред погледа й, сякаш Отрова бе пропаднала вътре в нея или създанието се надигаше от страницата, за да я погълне. Черно-белите листа на дърветата се раздвижиха. Момичето почувства как й се завива свят, а теменужените й очи се разшириха.

Плашилището завъртя глава към нея и когато тя зърна гибелния му взор, гърлото й се сви от ужас. Искаше й се веднага да затвори книгата, ала не можеше да застави и най-малкото си мускулче да помръдне. Чувстваше се като прикована, неспособна дори да премигне. Паниката приклещи дробовете й в желязната си хватка, но тя продължаваше да не вярва на очите си.

Прегърбеното създание започна да пристъпва бавно към нея. Походката му беше някак странно накъсана, сякаш Отрова разглеждаше една от онези книжки, бързото разлистване, на които създава оптическа илюзия за движение на героите. Плашилището се приближаваше към нея с неголеми, накуцващи стъпки, протегнало миниатюрната камбанка пред себе си. „Невъзможно, каза си девойката. Невъзможно.“

Само дето не можеше нито да се отдръпне, нито да отмести поглед. Сребърният звън отекна отново, защото зловещата твар разклати камбанката си — кристално ясен и неизразимо ужасяващ звук, въпреки че беше едва доловим. Горната част на туловището му вече бе изпълнила почти цялата страница; момичето имаше чувството, че стои до прозорец, а страховитото същество се е изправило от другата страна. Камбанката звънна отново, изпълвайки съзнанието й. Белите процепи на очите на Плашилището сякаш я изпепеляваха от мастилено черния мрак на лицето му.

Отрова едва успяваше да диша — и малкото въздух, който достигаше до дробовете й, влизаше през трахеята й на мъчителни, парещи глътки. Всяка фибра от тялото й крещеше, че случващото се просто не може да е истина, че това е само една картинка от книгата, ала въпреки това Плашилището ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая й се стори, че единственото, което ги разделяше, бе тънката хартия на страницата.

Създанието сложи едната си ръка на ръба на илюстрацията и костеливите му, издължени пръсти одраскаха китката й.

В този момент външната врата на хижата се затръшна с трясък. Отрова се сепна и захвърли книгата, надавайки изплашен вик. Страниците на стария том прошумоляха във въздуха, след което той тупна тежко върху дъските на пода. Разтреперана, девойката се втренчи напрегнато в него, готова да побегне и при най-малкия признак, че книгата ще направи нещо по-различно от това да си лежи на земята. Ала нищо подобно не се случи.

Отрова почувства как сърцето й постепенно забавя лудешкия си ритъм и дишането й се нормализира. Тя приседна на края на леглото, скръсти ръце в скута си и сплете треперещите си пръсти, опитвайки се да се успокои. От време на време хвърляше бързи погледи към захвърлената на пода книга.

Трябваше да има някакво обяснение, просто не можеше да няма…

В този момент момичето осъзна, че Лайкучка я няма, и веднага свърза този факт с трясъка на външната врата, който я бе извадил от упоението й. Креватчето на сестричката й също беше празно. Отрова изведнъж бе осенена от идеята какво възнамерява да стори мащехата й. Разтревожена, девойката скочи от леглото и се втурна към входната врата, за да се опита да я спре.