— А, Отрова! — възкликна Йерофантът с тънък и леко пресипнал глас. — Колко се радвам, че най-накрая те виждам със собствените си очи! Аз съм Йерофантът Мелхерон.
Тъмнокосата девойка хвърли неуверен поглед към Чевръстия.
— Да се запозная с вас е голяма чест за мен — рече тя. — Не знаех, че очаквате посещението ми.
— Всички посещения са очаквани — отвърна старецът. — Знаех, че ще дойдеш, защото аз те доведох тук.
— Как така? — попита Отрова, неспособна да скрие недоверието в гласа си.
Мелхерон не отговори на въпроса й. Вместо това й даде знак да се приближи към него.
— Ела по-близо. Искам да те разгледам. Чевръстин, ще ни оставиш ли за минутка?
Старият познайник на Отрова се поклони почтително.
— Ще чакам отвън — каза той и излезе от стаята.
Момичето пристъпи към Йерофанта със смесени чувства на тревога и неохота. Не й допадаше маниерът му да говори с недомлъвки и загадки, както и възникналото у нея впечатление, че старецът знае повече, отколкото казва. Когато се приближи до него, девойката погледна крадешком към книгата, в която Мелхерон пишеше. Както беше казал Чевръстия, страниците й бяха празни. Освен това в мастилницата имаше не мастило, а някаква полупрозрачна течност, подобна на лепкава вода.
Йерофантът присви очи и Отрова забеляза, че те са пожълтели от старост и имат цвета на древен пергамент.
— Да, да, виждам, че съм бил прав. Ти знаеш, нали?
— Какво да знам? — попита машинално девойката и в същия миг се смъмри вътрешно, задето бе отвърнала точно по начина, по който се очакваше от нея. Както можеше да се очаква, репликата на Мелхерон бе уклончива и неясна.
— Знаеш, само че не искаш да го признаеш пред себе си. Опитваш се да уловиш скрития смисъл в думите ми. Познах, нали? Възхитително! Изумително!
— Помните ли Мрачин? — внезапно попита Отрова.
Старецът се усмихна и възкликна още по-радостно:
— Възхитително! Изумително! Сменяш темата, преминаваш в контраатака! Ти ще станеш истинска перла, моя малка Отрова! — Той свали очилата си и изтри една сълза от ъгълчето на окото си с костеливите си пръсти. — Мрачин, казваш? Да, помня го. Клетото създание!
— Той също ви помни — отбеляза момичето. — Казва, че не сте си направили труда да обмислите подробностите. Например, с какво ще се храни, ако не успее да улови риба. Разбирате ли какво означава това?
— Естествено! — увери я Мелхерон. — Аз винаги правя така! Не мога да мисля за всички дреболии на света, Отрова! Че аз ще полудея!
Изражението на момичето показваше, че според нея старецът и бездруго вече си бе изгубил ума.
— Въпреки това — продължи Йерофантът с по-сериозен тон, — Мрачин не е единственият, който се оплаква от съдбата си. Такива неща се случват все по-често напоследък. Хората започнаха да забелязват. Как мислиш, дали съм започнал да забравям, Отрова? Паметта ми вече не е същата както преди. Смяташ ли, че те виждат пукнатините?
— Какви пукнатини? — попита девойката. Разочарованието, което се бе пробудило в нея, не спираше да расте.
— Пукнатините! — извика Мелхерон. — Пукнатините в сюжета! Търпението на Отрова вече се бе изчерпало.
— Ще ми кажете ли какво означава всичко това? — изкрещя тя, изгубвайки самообладание. — Никой от тези, които съм срещнала, откакто напуснах родното си поселище, не ми е дал конкретен отговор! Какво означава това? Защо непрекъснато попадам в ситуации, които сякаш са излезли от вълшеблени приказки? Защо Мрачин смята, че вие сте виновен за стогодишния му глад? Кой изобщо сте вие?
Ала тирадата й не направи никакво впечатление на Мелхерон.
— Ти вече знаеш, Отрова — произнесе бавно и отчетливо той. — Няма нужда да ти обяснявам каквото и да било.
Изведнъж й се стори, че пропада в студена и тъмна бездна, зейнала вътре в нея. Наистина знаеше. Семената на подозрението бяха започнали да зреят в нея от самото начало, а всяка следваща случка само доизбистряше смътната идея, която бе възникнала в съзнанието й. Тази идея обаче, беше прекалено ужасна, за да бъде взета на сериозно, прекалено ужасна дори да си я помислиш…
— Ти знаеш — изхриптя старикът. — Дори и да не искаш да го признаеш пред себе си.
— Искам да съм сигурна в това, което зная — натърти Отрова. — Искам да чуя истината от вас.
— Не е ли за предпочитане да останеш в неведение? — попита я Йерофантът. — С течение на времето можеш да забравиш. Да се убедиш, че просто си сглупила и толкова. Така ще бъдеш като всички онези, които никога не си задават въпроси. Като Ейлтар, като Брам и Пиперено зрънце, дори като Чевръстин… Дори и той не знае. Никой освен теб не знае. Само аз и такива като Мрачин, ала те не са никак много. И виж какво се случи с него.