„Той не иска да узнае истината. Никой не иска да узнае истината. Ох, ако можех и аз отново да потъна в неведение.“ Но как да изтръгнеш от себе си онова, което веднъж вече си узнал?
Чевръстин я бе сложил да си легне. Тя помнеше как Брам и Пиперено зрънце се суетяха около нея, потресени да видят непоклатимата си спътница в такова състояние. Отрова не можеше да намери сили дори да отговори на въпросите им. И защо изобщо да го прави? Те бяха плод на нечие въображение, също като нея. Те не бяха истински. Нищо не беше истинско. При мисълта за това тъмнокосата девойка просто се предаде.
Колко лесно беше всъщност… Само няколко думи от Йерофанта — и не и останаха никакви сили за борба, сякаш най-естественото нещо на света беше да рухнеш и да престанеш да се съпротивляваш. Мисълта за това, че Мелхерон можеше да лъже, дори не й мина през ума. На някакво инстинктивно ниво Отрова усещаше, че Йерофантът говори истината. И тя знаеше истината още преди да и я каже. Някъде в дълбините на душата си вече бе подредила всички парченца на главоблъсканицата. Нищо не беше истинско. Нищичко. Отрова живееше във вълшеблена приказка и беше една от многото марионетки на историята… както всички останали. Всички решения, които бе взела, всички усилия, които беше положила, всички страдания, които бе понесла… всичко това беше само илюзия за свободна воля. Това не беше тя. Тя просто следваше хода на сюжета.
Дали наистина всичко, което бе направила, бе следствие от нейния избор, или беше само илюзия за самостоятелност?
Това беше твърде много. Земята бе изтръгната изпод краката й и целият й свят се бе сгромолясал н зейналата бездна. Всичко бе станало безсмислено. Нищо нямаше значение. Какъв смисъл имаше да прави каквото и да било, ако играеше по нечия чужда свирка? Как можеше да взема решения отсега нататък, като знаеше, че каквото и да стори, изпълнява волята на автора и само й се струва, че избира сама?
При това положение трябваше ли изобщо да си прави този труд?
Ето защо остана в постелята си. Андерсен спеше, свит на кълбо върху корема й. Брам, Пиперено зрънце и Чевръстия се редуваха да стоят до нея и постоянно гледаха да поддържат някакъв разговор, разпитвайки я какво се е случило, защо не се чувства добре, какво не бе наред… Тъмнокосата девойка не им отговори нито веднъж. Ловецът на духове предполагаше, че Отрова е узнала за смъртта на Азалия и скръбта бе разбила сърцето й. Щом разбра за това, й се прииска да се изсмее на догадката му. Смъртта на Азалия бе нищо в сравнение с разкритията на Йерофанта. Трябваше ли да я е грижа за сестричката й? Та нали и тя бе само една измислица, която играе нищожната си роля.
Но я беше грижа и точно там бе същината на проблема. Именно затова я болеше толкова много. Дори и след онова, което бе узнала, животът — такъв, какъвто си беше — продължаваше. Отрова продължаваше да усеща парещите следи от сълзите по бузите си. Продължаваше да чувства топлинката на черния котарак, който дремеше върху одеялото. Продължаваше да страда от загубата на Азалия и знаеше, че би било чудовищно предателство да остави сестричката си на произвола на съдбата. Нямаше никакво значение колко пъти си повтаряше, че живее в нечия фантазия — сърцето й просто не можеше да се примири с това. Колкото и болезнени да бяха тези мисли обаче, те все още не бяха достатъчни, за да възпламенят волята й за живот.
Дните отминаваха, макар че никой не можеше да каже дали ставаше дума за дни, за седмици или за часове. Кой знаеше до каква степен се изкривяваше времето в чуждите Владения? Чевръстин й четеше от старите книги, които Отрова бе поглъщала с интерес като малка, без да осъзнава горчивата ирония, че чете вълшеблена приказка, а те самите живееха в такава. Нима всички герои от тези книги бяха също толкова живи като нея? Дали знаеха онова, което знаеше и тя? Вероятно те също се заблуждаваха, че съществуват наистина… Ами Йерофанта, създателят на света? Възможно ли е и той също да бе плод на нечие въображение, но да не подозира за това? Ето това се казваше хубава шега! Като две огледала, поставени едно срещу друго, в които се отразяват множество светове, във всеки от които се крие друг свят, и така до безкрайност…
Само от една такава мисъл човек можеше да си изгуби разсъдъка.