Чевръстия през цялото време гледаше да разказва на Отрова забавни неща, за да пробуди у нея интерес към ставащото в замъка. Някои от повелителите вече се бяха разотишли, озлобени и разочаровани, задето Йерофантът не бе пожелал да ги приеме. Гругарот например си бе тръгнал заедно със свитата си от тролища, но Ейлтар си оставаше непреклонен и дори бе започнал да сипе заплахи, ако молбата му за аудиенция не бъде уважена в най-скоро време.
Отрова почти не слушаше стария си приятел. Откакто бе легнала в кревата му, не бе слагала нищичко в устата си и не бе изпила дори капка вода, Девойката изглеждаше болезнено бледа и дори излъчваше миризма на болест, а черните й коси се бяха сплъстили и се спускаха пред лицето й като тъмна завеса. Бе започнала да бълнува насън. Приятелите й — колко безсмислена й се струваше сега тази дума се опитваха да я накарат да сложи поне залък в устата си, ала Отрова бе изгубила всякакъв апетит и усещаше глада единствено като далечна, тъпа болка, глождеща я нейде отвътре.
Девойката бе до такава степен погълната от мъката си, че не забелязваше какво се случва около нея, докато не станеше прекалено явно.
Веднъж, докато Чевръстия й четеше, Отрова произнесе първите смислени думи от момента, в който се бе сгушила в постелята.
— Чевръстин… — изхриптя тя. Старецът веднага погледна към нея, а в очите му грейна пламъчето на надеждата. — Чевръстин, ти си болен.
Той наистина беше болен. Отрова го виждаше съвсем ясно. Очите му бяха хлътнали навътре, бузите му бяха увиснали, а той самият сякаш се бе стопил. Все едно старикът гладуваше, а не тя. И в същото време… ставаше въпрос за нещо повече от недохранване. Със сигурност се дължеше на нещо, което не бе свързано с физическа слабост или заболяване, но съзнанието й бе дотолкова замъглено от глада, че не можеше да вникне в истинската причина за състоянието му.
— Всички сме болни, Отрова — рече й Чевръстин.
— И Пиперено зрънце и Брам ли? — попита девойката и усети как тревогата пропълзява в сърцето й. — Ами Андерсен?
— Всички — въздъхна старият й приятел. — Слугите, Пазителите на древността, дори повелителите и повелителките. Дори на Ейлтар му е зле.
— Какво се е случило? — промълви чернокосото момиче.
— Не зная — вдигна рамене Чевръстин. — Сякаш целият замък се е напълнил с призраци. Всички са равнодушни, всички са някак… уморени. Лечителите не могат да установят причината. Говорят за чума и други болести, ала със сигурност не е нещо такова… Просмукало се е даже и в стените… Самият замък вече не е тъй здрав и солиден както преди. — Той въздъхна. — Сякаш всичко избледнява и изчезва малко по малко…
— Но… — започна Отрова. — Как…?
— Не зная… не зная… — прошепна събеседникът й. Самият той не приличаше на себе си — нямаше нищо общо с онзи твърд, жилав и жизнен Чевръстин, когото познаваше от Чайкино. Мъжът надигна глава и я изгледа с уморените си очи. — Отрова, чух какво бълнуваше насън. Това е безсмислено, аз… аз… нищо не разбирам… Съветвам те да престанеш да правиш така.
— Аз? — девойката бе толкова изненадана, че дори не можа да се разсърди. — Че аз нищо не правя. Само си лежа. — Колкото и странно да звучеше, явно все още можеше да се шегува, макар и не особено удачно.
— Ти… ти говореше за някакви истории. Какво ти каза Йерофантът? Какво точно се случи?
Ала Отрова се замисли за онова, което й беше казал Мрачин в колибката си край езерото. Как светът се объркал, когато въдичарят се отказал от ролята си и се опитал да заживее друг, различен живот. „Някога и аз имах своя история, но тя не ми харесваше и се опитах да я променя. Съветвам ви никога да не се опитвате да правите това.“ Той не им бе обяснил какво означаваше това, но сега, в един миг на кристална яснота, всичко бе дошло на мястото си.
— Всичко е заради мен — произнесе Отрова с изпръхналите си устни. — Заради мен. Аз съм виновна.
— Как така, Отрова? Защо? — Болката в гласа на стареца притисна сърцето й като оловен къс.
— Престанах да се подчинявам — отвърна момичето.
— На кого? — попита старецът.
Отрова се надигна на лакти.
— Ти не разбираш, Чевръстин — заяви тя. — Не разбираш, защото не искаш да разбереш. Но всичко това е една вълшеблена приказка и нищо повече. Вълшеблена приказка, съчинена от Йерофанта. Аз не искам да бъда част от нея, защото не желая да бъда пионка в неговата игра… пионка, с която може да се прави всичко. Щом не мога да решавам сама за себе си, по-добре да не правя нищо. Щом не мога да имам свободна воля — момичето сведе поглед, — по-добре да умра.
Тя видя как събеседникът й посърна, докато говореше. Същевременно обаче си личеше, че старецът се мъчи всячески да вникне в смисъла на думите й. Отрова му беше представила една невероятна концепция за света, която беше отвъд способностите му за възприемане.