— Не разбирам — поклати глава Чевръстин. — Не Мога. Не мога да разбера какво общо има между това и тази… болест, която ни порази. Виждам обаче, че е свързано с теб, Отрова. Какво толкова ужасно се е случило, че не искаш да живееш повече? Нима не осъзнаваш, че така обричаш на гибел и нас?
Тъмнокосата девойка щеше да заплаче, но просто не й бяха останали сълзи.
— Вие всички сте измислици — промълви тя и добави: — Както и аз.
— Откъде пък ти хрумна това? — възкликна Чевръстин. Внезапно се беше оживил. — Та ние чувстваме, обичаме, плачем, страдаме, кървим, жертваме се… Ако това не е живот, тогава какво изобщо е животът? Какво е твоето определение за живот, Отрова? Откъде ти хрумна, че Йерофантът може да те управлява по някакъв начин? Нима не вземаш сама решенията си? Не избра ли сама да се отправиш на това пътешествие?
— Може и така да е — въздъхна момичето и се отпусна обратно на възглавницата. — Не зная. Имам нужда от доказателство, че самостоятелният ми избор не е илюзия и виж какво става, когато откажа да е подчиня на волята му. Историята започва да се разпада. Защо не мога да се откажа?
Чевръстин не знаеше как да отговори на това. Отрова се завъртя с гръб към стареца и не след дълго той излезе от стаята, оставяйки я сама.
Откакто проговори отново, приятелите й започнаха по-често да я навестяват. Според тях това беше обнадеждаващ признак, ала Отрова изобщо не смяташе така. Тя просто искаше да им каже, че съжалява за онова, което се случва. Брам, Пиперено зрънце и Чевръстин не разбираха нищичко от думите й, но я умоляваха да хапне нещо, за да възстанови силите си. Те самите умираха, чезнеха и постепенно се превръщаха в нищо, докато историята около нея се разпадаше. Как сега да се измъкне от бездната, в която бе пропаднала? Как да заживее със съзнанието, че е нечия измислица? Отрова изтърпя и сълзите на Пиперено зрънце, и мълчанието на Брам, без да може да каже, кое бе по-лошото. Имаше обаче нещо, което знаеше със сигурност, и то бе, че никога нямаше да се предаде. По-скоро би умряла и би причинила гибелта на приятелите си заедно със своята. Това бе единственият избор, който можеше да направи, и ако смъртта й нарушеше плановете на Йерофанта, значи така му се падаше. Мелхерон я беше направил такава — не някой друг, а той самият бе измислил толкова упорит и твърдоглав персонаж. И колкото повече я мачкаха, толкова по-енергично щеше да се съпротивлява.
Отрова ту идваше на себе си, ту отново потъваше и мрака, а слабостта периодично я поглъщаше и изплюваше обратно. Денят и нощта вече не означаваха нищо за нея. Времето се бе разпаднало на краткотрайни моменти на просветление. Организмът й изнемогваше от глад и жажда и от време на време тя се будеше с влажни устни, когато някой от грижовните й другари се опитваше да я подкрепи с мляко или мед, надявайки се, че Отрова ще преглътне машинално напитката. Това обаче не бе достатъчно, за да се спре неизбежното. Момичето с теменужените очи умираше и знаеше това… но поне тя сама бе взела това решение.
Една нощ Отрова се събуди в полумрака и видя, че Брам седи на ръба на леглото й. На масата гореше един-единствен фенер и сиянието му осветяваше половината от лицето на ловеца на духове, а другата половина беше в сянка. Очите му не се виждаха, скрити под периферията на неизменната му шапка.
— Брам… — произнесе с усилие момичето и се усмихна измъчено.
Мъжът не каза нищо. Отрова не можеше да види изражението му, но въпреки това усещаше мрачното настроение, обхванало приятеля й.
— Брам, какво има?
— Мислих за някои неща — въздъхна тежко той. — И искам да изслушаш това, което ще ти кажа.
Ловецът на духове завъртя главата си настрани и лъчите на фенера осветиха цялото му лице. Девойката ахна. Черепът му прозираше под изпитата му плът, мустаците му бяха оредели и проскубани, а масивният му врат се бе стопил и сбръчканата кожа висеше, нагъната като хармоника. Очите му бяха покрити с кървавочервената мрежа на капилярите.
— Ох, Брам… — изстена Отрова. Видът му пронизваше сърцето й като с нож.
— Спести ми съчувствието си — отсече мъжът с хриптящ глас. — Вече съм слушал извиненията ти. Не ме интересуват.
Девойката бе изумена от внезапната промяна в поведението му, но се чувстваше прекалено слаба, за да отвърне на удара.
— Ти си една егоистка — избоботи събеседникът й. — Виж какво направи. Разгледай ме добре. Виждала ли си Пиперено зрънце? А Чевръстия? Или онази проклета котка? Видя ли до какво водят твоите принципи? Ти ни убиваш, разглезена малка гадино, и то само защото не искаш да поемеш отговорност за постъпките си!