Ейлтар обаче беше тук и преливащият му от омраза взор я пронизваше изпод яркочервения му перчем. Момичето му отвърна с не по-малко дързък поглед. Кинжалът, който бе донесла от Владенията на паяците, бе забит в гърба на Йерофанта. Не бе особено трудно човек да се досети кой беше виновният.
Имаше обаче нещо, което безпокоеше Отрова по-силно от всичко друго. Тя тъкмо бе успяла да се възстанови след потресаващите разкрития, които й бе направил Мелхерон, ала ето, че сега сърцето й се свиваше при една нова мисъл, която още с появата си заплаши да срине душевния й мир.
Йерофантът беше убит. Разказвачът бе убит от един от измислените от него персонажи. Кой тогава пишеше историята сега?
Нямаше много време за разсъждения по въпроса, тъй като в този момент в помещението се появи неземно красиво видение, облечено в ефирна сребърна рокля, която искреше като кристално чиста езерна повърхност, огряна от слънчевите лъчи. Непознатата пристъпваше из стаята с такава грация и елегантност, че мигом прикова в себе си погледите на всички присъстващи. Те се отдръпнаха, за да й сторят път, и тя се приближи до писалището на Мелхерон.
— Това е тя — прошепна Пиперено зрънце с благоговеен трепет.
— Коя? — попита Брам.
— Виждали сме я — каза Отрова с нотка на подозрение в гласа си. — В двореца на Ейлтар.
Бездънните сини очи на вълшеблената красавица огледаха трупа на Йерофанта и тя въздъхна горестно. Въздишката й приличаше на шумоленето на гробищна трева, раздвижвана от есенен вятър.
— Наистина ли? — прошепна Чевръстин. — Сигурни ли сте?
— Абсолютно — кимна тъмнокосата девойка. Такова създание не се забравяше лесно. — Защо питаш?
Очите на събралите се бяха вперени в лицето на прелестната вълшеблена. В този момент по съвършената й бледа кожа се търкулна кристално чиста сълза.
— Това е Париаза, принцеса на ериадите — информира ги Чевръстин. — Тя е съпругата на Йерофанта.
— Съпругата? — Отрова се обърна изумено към Антиквария. — Йерофантът е имал съпруга?
Чевръстин кимна.
Отрова се замисли дълбоко и на лицето й се изписа съсредоточено изражение. Всичко се връзваше. Кинжалът, вълшеблената принцеса, Ейлтар…
— Трябва да тръгваме — прошепна чернокосото момиче на спътниците си. — Боя се, че не разполагаме с много време.
Носеха се по мрачните каменни коридори на замъка на Йерофанта — Отрова бе начело, Андерсен тичаше в краката й, Пиперено зрънце и Чевръстин ги следваха, а Брам пъхтеше и сумтеше най-отзад. Тъмнокосата девойка се оглеждаше нервно настрани, като се стряскаше от всяка сянка и хвърляше подозрителни погледи на всеки, когото срещнеха.
— Какво има, Отрова? — попита златокъдрата девойка. — Закъде сме се разбързали?
— Махаме се оттук — отвърна й Отрова. — Грози ни сериозна опасност. Всички нас.
— Опасност ли? — изпуфтя ловецът на духове. — Каква опасност?
Тъмнокосото момиче внезапно спря, за да може едрият мъж да си поеме въздух. В същото време Чевръстин, който бе поне с двадесет години по-стар от Брам, дори не се бе изпотил.
— Чуйте ме — рече Отрова, озъртайки се наоколо. — Ние сме единствените, които знаят за кинжала. Всички останали — ако изобщо знаят нещо — ще решат, че Асинастра е виновна. Не разбирате ли? Този, който е убил Йерофанта, ще се опита да погуби и нас, защото сме единствените хора, които могат да отклонят подозренията от господарката на паяците и да посочат истинския извършител.
— А кой е той? — попита ловецът на духове.
— Ейлтар! — заявиха в един глас Отрова, Пиперено зрънце и Чевръстин.
Брам намести шапката на главата си.
— Звучите ми доста единодушни — измърмори той, донякъде засрамен, задето не се бе сетил.
— После ще ти обясня — рече тъмнокосата девойка. — Сега трябва да си потърсим някакво скривалище, където ще бъдем в безопасност.
— Почакай — възпря я ловецът на духове, за да удължи още малко почивката. — Защо просто не кажем на всички за това? Мислех си, че в този замък не ни застрашава нищо.
Пиперено зрънце изпръхтя изнервено.
— Преди бяхме под покровителството на Йерофанта — изтъкна тя. — Но след като е мъртъв, май вече не може да се разчита много-много на тази защита, нали?