Брам не каза нищо.
— Пък и аз все още не мога да обвиня Ейлтар — добави Отрова. — Нужни са ми някакви доказателства или поне нечия подкрепа. В момента нищо не може да го спре, ако реши да ни погуби. — „А ако не е той, току-виж Асинастра го сторила“, помисли си момичето, припомняйки си последната им среща на терасата.
— Доказателства… — измърмори Чевръстия и внезапно очите му запламтяха.
— Библиотеката! — Какво има в библиотеката?
— Там е историята на Мелхерон! — отвърна старецът. — Йерофантът беше Антикварни като всички нас — нещо като главен Антикварни, ако трябва да сме точни, — ето защо всичко до момента на смъртта му трябва да бъде записано в книгите. Ако е успял да зърне своя убиец…
— …Това ще бъде записано в книгата на живота му! — довърши Отрова. — Книгата знае всичко, което знае и Мелхерон! Забележително!
— Мислех си, че ще отидем някъде, където ще сме в безопасност! — изхленчи Пиперено зрънце.
— После — обеща й тъмнокосата девойка. — Първо трябва да намерим историята на Мелхерон. Само Ейлтар да не ни изпревари…
— Тогава стига сме се мотали тук! — избоботи Брам, сякаш се бавеха заради някой друг, а не заради него. — Да вървим!
Великата библиотека бе зловещо пуста.
Приятелите пристъпваха внимателно из лабиринта от коридори, а извисяващите се от двете им страни книги ги караха да се чувстват нищожни и маловажни. В края на островчетата от светлина, разпръсквани от фенерите, дебнеше хищен мрак, а тишината сякаш поглъщаше всеки звук. Всички Пазители на древността бяха другаде — по всяка вероятност вестта за кончината на Йерофанта ги бе накарала да напуснат библиотеката — и Отрова започваше да си мисли, че бяха дошли напразно. В този безконечен лабиринт можеха да се натъкнат на какво ли не и нищо нямаше да ги спаси.
Те вървяха след Чевръстия по проходите между етажерките, като ту изкачваха разни стълбища, ту прекосяваха тесни мостчета. По какъв начин Антикварият се ориентираше и намираше пътя в библиотеката си оставаше загадка за тъмнокосата девойка. Дори Андерсен явно бе решил, че сега е по-разумно да върви след хората, а не да подтичва най-отпред, както правеше обикновено. Когато Чевръстин най-накрая спря, се оказаха в тясно помещение, където имаше само два големи стелажа, възправили се един срещу друг, и старинно писалище, осветено от фенер. Отрова изведнъж се запита защо фенерите тук никога не гаснеха, но после си каза, че навярно това се дължеше на някаква магия. А може би бе просто поредното недоглеждане на Йерофанта? Май нямаше голям смисъл от подобни въпроси, които можеха да й докарат единствено главоболие — особено когато навярно съществуваше съвсем логично обяснение за фенерите, — ала момичето просто не можеше да се въздържи.
„Явно Брам се оказа прав в крайна сметка, каза си тъмнокосата девойка, докато гледаше как Антикварият търси по лавиците книгата с името на Мелхерон. Като нищо щях да се предам и да умра без борба, ако не ме беше убедил да не постъпвам така. Сега обаче Йерофантът е мъртъв. Значи ли това, че съдбата ми е само в моите ръце? Ами ако той никога не е имал власт над мен?“
Имаше толкова много неща, в които не беше сигурна. Как можеше светът да продължава да съществува без Мелхерон, който го беше създал, и защо, когато тя се люшкаше на границата на живота и смъртта, всичко бе започнало да се разпада? Очевидно в тази история тя беше значително по-важна от човека, който претендираше, че я е съчинил. Ами ако Йерофантът грешеше? Ами ако над него имаше друг, по-висш, невидим Йерофант, който бе сътворил Мелхерон, както Мелхерон бе сътворил Отрова? И за този по-висш Йерофант тя бе по-важна от него? Тъмнокосата девойка изведнъж се почувства непоносимо малка и самотна от тази разтърсваща мисъл.
— Няма я — обяви Чевръстия. Той отново провери рафтовете, сякаш не можеше да повярва на очите си, след което поклати глава. — Наистина я няма.
Отрова посърна.
— Сигурен ли си? — попита тя, търсейки сламка, за която да се хване.
— По-сигурен от това не мога да бъда — въздъхна Антикварият. — Най-вероятно убийците са планирали кражбата още преди покушението. Взели са книгата, защото са знаели, че може да бъде използвана срещу тях.
— Как може някой да открадне книга оттук? — удиви се тъмнокосата девойка. — Нали това място беше защитено с магия!
— Книгите не могат да бъдат унищожени — осведоми я Чевръстия — и повечето хора не могат да ги изнесат от библиотеката. Малцина са тези, които са способни да сторят това — пазителите на древността и онези, на които Мелхерон се е доверявал. Ако Йерофантът беше жив, със сигурност щеше да разбере за кражбата с помощта на магията си.