Излязоха от тесния тунел между стелажите и забързаха по един сравнително просторен коридор. Внезапно Чевръстин се закова на място и се заозърта. И в двете посоки се виждаха безкрайни редици стелажи, губещи се в далечината. Единствената светлинка наоколо идеше от фенера, поставен върху близкото писалище, който хвърляше странни коси сенки по лицата им.
— Защо спряхме? — попита Отрова.
— Мисля, проклетници такива! — озъби се Чевръстин насреща й, с което я изненада не на шега. Очевидно тя не беше единственият човек, чиито нерви бяха обтегнати до краен предел. Вероятно онова, което важеше за Брам, се отнасяйте и за Антиквария — той се ядосваше изключително рядко, но когато се поддадеше на раздразнението, гневът му бе доста по-силен от този на другите хора. — Да не си мислиш, че е много лесно да се ориентираш в този гигантски лабиринт?
— Нали си Антикварий! — възликна тъмнокосата девойка. — Нали това беше призванието ти!
— Замълчи, Отрова — изсумтя сърдито Брам. — Не му помагаш особено.
Момичето с теменужените очи бе толкова изненадано, че не намери какво да каже. Наложи се да се подчини, макар че изгаряше от гняв. Чевръстин я изгледа сурово и отново се върна към усилията си да определи по-нататъшния им маршрут. И точно в този миг Отрова си даде сметка, че сребърните камбанки бяха замлъкнали.
Секунда по късно тя видя как искрящият прашец, подобен на ефирни снежинки, започна да се сипе върху тях, и погледна изплашено нагоре.
Плашилището стоеше на мостчето, минаващо над коридора, и се взираше в групичката със зловещите си жълти очи. Те бяха единственото, което се виждаше от лицето му, защото шапката му закриваше нечовешките му черти и те тънеха в мастилено черен мрак. Съществото разпръскваше сънния си прашец във въздуха и той бавно се стелеше отгоре им.
— Отрова, спи ми се… — прозя се зад нея Пиперено зрънце и тъмнокосата девойка почувства как пръстите на приятелката й внезапно омекнаха.
— Махнете от себе си тази гадост! — изкрещя Отрова и започна да изтупва трескаво дрехите и косите си.
Вече усещаше как сънливостта обхваща и нея. Опита се да отстрани и някаква част от прашеца, полепнал по Пиперено зрънце, ала беше прекалено късно — русокосото момиче се строполи с тежка въздишка на пода и заспа сред тънкия слой искрящи снежинки. Чевръстия и Брам вече бяха осъзнали опасността и последваха примера й, но вълшеблената субстанция бе полепнала по тях и те започнаха да губят сили. Ловецът на духове изпусна Андерсен, който едва успя да се приземи на четири крака, преди да потъне в мъртвешки сън, а коленете на Антиквария се подкосиха. Брам се тупаше енергично с мощните си ръце и от периферията на шапката му падаха цели валма прашец. Едрият мъж полагаше всички усилия да държи очите си отворени, но сънотворните снежинки продължаваха да се стелят отгоре им.
Отрова усещаше как топлите вълни на сънливостта я галят нежно и изкусително. Тя видя как Чевръстин легна на пода, потъвайки в безметежен сън, и се запита дали не би било чудесно да се предаде. И бездруго ръцете й вече бяха натежали и изтръскваха съвсем вяло полепналия по дрехите й прашец. Очите й започнаха да се затварят и тя почувства как и последните капчици енергия я напускат, оставяйки я без сили, за да се пребори с магията на вълшебленото създание. В този момент тъмнокосата девойка чу зад гърба си някакъв стон, придружен от приглушено тупване, и разбра, че Брам също се бе проснал в несвяст. Това означаваше, че бе останала само тя. Тя и Плашилището. Отрова не знаеше как кошмарното същество се бе спуснало от мостчето на пода. Не бе успяла да забележи дали бе скочило, прелетяло или се бе преместило по някакъв друг начин. Едва успяваше да балансира на границата на съня и бодърстването, като по чудо задържайки се на крака, а чудовището се приближаваше все по-близо и по-близо, сякаш всичко това бе кошмарен сън. Тънки, сбръчкани ръце се подаваха от ръкавите на дългата му, дрипава роба, а изпод периферията на шапката му (която бе доста по-широка от тази на Брам) пламтяха зловещите жълтеникави процепи, които му служеха за очи. В едната си ръка Плашилището държеше миниатюрна камбанка, чийто призрачен звън хипнотизираше Отрова и я примамваше в лоното на покоя. Момичето едва се държеше на краката си и не можеше да намери сили да отърси от себе си прилепчивите снежинки. Заспеше ли, щеше да загине… Но въпреки че съзнаваше това, Отрова не можеше да спре надигащата се вълна на съня. Плашилището отново разлюля камбанката си.