Стените и подът на пещерата представляваха истински лабиринт от дървени площадки, стълби, колони, трегери и напречни греди. Стените бяха прорязани от входовете на дългите тунели, в земята зееха дълбоки ями и навсякъде сновяха тролища — джуджери със сплескани лица добиваха руди в шахтите, гноми с грапава кожа чертаеха схеми и карти, людоеди тласкаха огромни каменни блокове насам-натам. Въздухът бе просмукан с отвратителната воня на пот и сяра. От огромните железни механизми хвърчаха искри, а разтопеният метал съскаше оглушително, когато го потапяха в ледената вода. Навред отекваха виковете на надзирателите и монотонните напеви на работниците, които раздробяваха рудата на малки късчета за своя господар Гругарот.
Подземният повелител седеше на огромен трон, изкован от черно желязо, разположен сред алените сенки на просторна зала. Той се бе привел напред, пръстите му барабаняха по облегалките на трона, а малките му очички блестяха изпод гъстите му вежди. Гигантският му чук беше подпрян наблизо. Подземният властелин бе прекарал последните няколко часа в размишления — беше узнал за смъртта на Йерофанта, защото дори той имаше шпиони, макар и като цяло да не обичаше хитростите и уловките, когато можеше да действа с прямота и груба сила. Сега повелителят обмисляше чутото и бавно и методично си правеше изводи. Той не можеше да се похвали с пъргавия ум или проникновения интелект на някои от другите повелители, ала за сметка на това беше коварен и жесток. Именно затова тронът, на който седеше в момента, продължаваше да е негов.
Появата на един гном, чиято глава стигаше до коляното му, остана напълно незабелязана за Гругарот и се наложи притесненото създание да се покашля, за да привлече вниманието на господаря си. На третия път подземният повелител погледна към пришълеца и изсумтя изненадано, когато видя навъсената млада девойка, която пристъпваше след поданика му.
— Моля за извинение, Ваше величество — произнесе почтително гномът. — Името ми е Бабгхох, аз съм ваш покорен слуга и един от пазителите на величествената ви каменна библиотека. Гругарот ни най-малко не се интересуваше от това, ала притежаваше желязно търпение, ето защо остави гнома да довърши. — Ваше величество, съвсем наскоро във Владенията ви пристигнаха група човеци — продължи библиотекарят. — Един от тях, тази млада особа на име Отрова, ви моли за аудиенция, позовавайки се на закона на Амрей.
Някъде от гърдите на Гругарот се разнесе басово ръмжене, което навярно служеше за утвърдителен отговор.
— Има и още нещо — изтъкна Бабгхох. — Тя ме помоли да ви кажа, че разполага с ценна информация, която иска да сподели с вас. За повелителя на вълшеблените създания Ейлтар. Помоли ме да ви кажа, че тя и ваше величество имате общ враг.
Гругарот повдигна бавно вежда и очите му се завъртяха към Отрова.
— Нека говори — избоботи той.
Във Владенията на Йерофанта нямаше ден и нощ — само непрекъснато бушуваща буря. Поради тази причина беше трудно да се следи хода на времето. Според човешките представи обаче, бяха минали двадесет часа, откакто Отрова и Гругарот бяха разговаряли, и ето, че сега Подземният повелител се завърна в замъка на Йерофанта, съпроводен от своите тролища.
Никой не беше изненадан. Мнозина от повелителите и повелителките, които се бяха прибрали във Владенията си, недоволни от отказа на Йерофанта да ги приеме и да изслуша притесненията им по повод последното му творение, се бяха завърнали през последните няколко часа. Смъртта на Мелхерон бе променила сериозно ситуацията. Трябваше да бъде определен негов наследник, защото Йерофантът нямаше ученици и не бе обявил кой ще бъде приемникът му. Едно от изискванията към този наследник бе да е с човешка кръв — също като закона на Амрей, това не подлежеше на промяна.
Тази неизвестност плашеше и тревожеше повелителите и повелителките. Обикновено Йерофантът измисляше за своя ученик някакво тайно изпитание — най-често неизпълнимо, — което щеше да покаже дали послушникът е достоен да носи титлата на Йерофант и законодател. С времето тези изпитания ставаха все по-опасни и сложни, докато от един момент нататък вече не можеха да се приемат за изпитания. Ала никога досега историята не се беше сблъсквала със случай, в който Йерофантът да умре, без да успее да предаде пълномощията си. Такова нещо просто не се бе случвало и за първи път длъжността Йерофант беше свободна.
Но кой човек би дръзнал да я заеме? Не ставаше въпрос просто да се обявиш за Йерофант. Повелителите и повелителките щяха да разкъсат на парчета всеки нежелан за тях кандидат. Никой нямаше да получи властта над всички Владения без борба.