— Обясни — рече той с възможно най-снизходителния си тон.
Отрова задържа погледа си върху него прекалено дълго. Бе сериозно притеснена и тревогата й си личеше. А повелителят на вълшеблените си оставаше все така самоуверен и нагъл, въпреки предявените обвинения. Дали имаше някакъв скрит коз в ръкава си?
Тъмнокосото момиче преглътна, опитвайки се да се избави от буцата в гърлото си. Стотици очи я пронизваха с изгарящите си погледи.
— Преди известно време дойдох в двореца на Ейлтар с молба да върне сестра ми, която бе похитил — започна Отрова и думите й сякаш се изгубиха в настъпилата тишина. — Тогава той ми предложи сделка — аз трябваше да открадна нещо за него, а той щеше да върне сестра ми цяла и невредима. Това, което трябваше да открадна, бе един кинжал — кинжал с раздвоен връх, — който принадлежеше на повелителката Асинастра.
— Не отричам това — заяви Ейлтар и отметна един огненочервен кичур от челото си, след което скръсти ръце пред гърдите си.
В залата се разнесе приглушен ропот.
— Значи не отричаш, че именно този кинжал бе намерен забит в гърба на Йерофанта?
— Има само един като него във всички Владения — вдигна рамене Ейлтар. — Нож-кръвопиец, една от най-ценните принадлежности на повелителката Асинастра според скромното ми мнение. Този кинжал е просто безценен.
— … човекът намеква, че кинжалът, с който си се сдобил, е бил използван, за да убие Йерофанта…
Отрова не можа да съобрази веднага откъде идва този шепот и едва когато проследи погледа на Ейлтар, разбра на кого принадлежеше той. Умбиликус, реещият се над земята мъртвец, от когото струеше зловещо зеленикаво сияние, бе проговорил. Или по-точно духът, който се бе вселил в него.
— Зная какво намеква — отсече Ейлтар. — Оставете я да довърши.
Непоколебимата самоувереност на Ейлтар продължаваше да тревожи Отрова. Тя се вгледа в лицето на вълшеблената принцеса, но то си оставаше все така непроницаемо.
— След като откраднах кинжала, Ейлтар затвори мен и моите спътници в една от стаите на двореца си. Ние обаче успяхме да избягаме и подслушахме разговора с един от подчинените му, в който повелителят издаде заповед да бъдем убити. Все пак сме единствените, които знаят за кинжала. Дори Асинастра няма представа кой го е откраднал.
„Само дето аз й казах, добави наум тъмнокосата девойка, наслаждавайки се на прозорливостта си. Снабдих те с още един враг, Ейлтар. Приеми го като подарък от мен, задето отвлече сестра ми.“
— Продължавай — махна с ръка червенокосият мъж.
— Това е същият кинжал, с който бе убит Йерофантът. Извършителят на престъплението обаче не е Ейлтар, а Париаза, съпругата на Мелхерон. Кой друг би могъл да мине покрай стражите гаргойли, охраняващи подстъпите към покоите му? Естествено, всеки от Антиквариите също би могъл да стори това, но какъв би бил мотивът им? Видях повелителката Париаза в двореца на Ейлтар малко след като се върнах от Владенията на паяците. Мога да заявя, че за разлика от Пазителите на древността, тя има сериозен мотив, за да желае смъртта на мъжа си.
Докато говореше, Отрова наблюдаваше самодоволното, надменно лице на повелителя на вълшеблените създания, и с удоволствие забеляза, че последните й думи нарушиха каменното му спокойствие. Той погледна към Париаза, която не отделяше взор от тъмнокосото момиче. Откъде можеше Ейлтар да знае, че Отрова и Пиперено зрънце бяха видели Париаза в двореца му?
— Тя е принцеса на ериадите — продължи Отрова, черпейки сили от моментната слабост на своя враг, — а ериадите са вълшеблени създания, ето защо тя е предана на своя повелител Ейлтар. За никого не е тайна, че Йерофантът работеше над нещо ново, което тревожеше всички вас. Но бихте ли извършили убийство, за да преустановите заниманията му? Бихте ли се решили на подобна стъпка? Или Ейлтар вече е знаел какво пише Мелхерон и поради тази причина е бил готов на всичко, за да го спре?
Тези думи имаха желания ефект. Негодувание и ропот. Гругарот приклекна до тъмнокосата девойка и огледа свирепо всички присъстващи. Този път се наложи да почакат малко, докато повелителите и повелителките замлъкнат.
— Според мен Париаза е знаела. Навярно Йерофантът й е разказвал за работата си. И това е съвсем нормално — едва ли е подозирал, че собствената му съпруга ще го предаде. Вероятно и през ум не му е минавало, че тя ще отиде при своя повелител и ще му разкаже всичко. Спомнете си, че повелителят Ейлтар най-много от всички настояваше Мелхерон да разбули тайните около новото си творение. Това е било само представление за пред вас. Ейлтар вече е знаел истината, знаел я е още преди всички ние да дойдем тук, и тази истина не е била никак добра за вълшеблените създания. Ейлтар се е наговорил с Париаза и тя е убила Мелхерон, защото в този случай трудът на Йерофанта никога нямало да бъде завършен, никой нямало да може да го прочете и той нямало да се превърне в закон. Впоследствие вие щяхте да установите, че двузъбият кинжал принадлежи на Асинастра и щяхте да решите, че тя е отговорна за убийството на Мелхерон, а единствените хора, които знаят истината — аз и приятелите ми — вече щяха да са мъртви.