— тя говори доста убедително… — прошепна Умбиликус. Мъртвешкото му тяло висеше неподвижно във въздуха. — Само че обвиненията й не са подкрепени от никакви доказателства — изтъкна Ейлтар.
— Доказателствата са нужни на човешките съдилища — избумтя гласът на Гругарот.
Ейлтар вдигна рамене.
— Прав си, разбира се — рече той. — За щастие, на нас не ни трябват всички онези досадни, уморителни и въпреки това неефективни процедури, без които хората просто не могат. Това не е съд и вие не сте съдии. Косвените улики — ако бяха верни — щяха да са напълно достатъчни, за да ме осъдят във вашите очи. — Червенокосият мъж започна да разглежда ноктите на ръцете си. — За съжаление обаче това, което чухме, е лъжа. Признавам, че наредих да я убият, след като се върна от Владенията на паяците — прекрасно знаете за безмерната любов, която изпитвам към хората — добави той и всички вълшеблени създания в залата се закикотиха. — Но не и поради назованите от това момиче причини. Всичко е много просто. Тя не изпълни своята част от уговорката. Така и не успя да ми донесе кинжала.
— Това е лъжа! — извика Отрова.
— Така ли? — усмихна се лукаво мъжът с огненочервената коса. — Предполагам, че никой, освен теб и твоите човешки приятелчета не те е видял с кинжала?
— Драскин ме видя — изтъкна девойката със свито сърце.
— Драскин? — извика Ейлтар и само след миг раболепният му секретар вече беше застанал редом с него. — Това вярно ли е? — попита повелителят с превзет тон.
— Ни най-малко — отвърна с усмивка писарят. — Тя се върна с празни ръце.
Ейлтар се обърна към присъстващите и разпери ръце.
— Виждате ли? Да, аз я изпратих да открадне кинжала. Да, много ми се искаше да го имам. Но това си беше просто един каприз от моя страна. Възложих й неизпълнима задача, защото исках да я накажа за наглостта, с която дръзна да поиска аудиенция от мен. Изпратих я там, при кръвожадните паяци на Асинастра, понеже бях абсолютно сигурен, че ще загине. Но за да не ме сметнете за толкова жесток, ще ви кажа, че й дадох средство за спасение, в случай че по някакво чудо й се удаде начин да се сдобие с желания от мен кинжал. Обожавам да рискувам. Дори и да ми донесеше кинжала, пак нямаше да върна сестра й. Мислите ли, че ще падна толкова ниско, че да сключвам сделки с човек? — Този път сред по-голяма част от тълпата избухна смях. — Типично за цялото и страхливо племе, това девойче предпочете да се върне с празни ръце. Съмнявам се, че изобщо се е опитала да направи каквото и да било.
Отрова чувстваше как гневът й кипи вътре в нея и беше сигурна, че шията и страните й бяха пламнали от насъбралата се ярост.
— Що се отнася до повелителката Париаза, ако, разбира се, тя ми позволи да говоря в нейна защита, ние изобщо не сме се срещали, откакто тя се омъжи за Йерофанта. Без съмнение поданиците ми могат да кажат къде съм бил от аудиенцията, която дадох на това човешко девойче, до настоящия момент. Почти не съм оставал сам — проведох няколко важни срещи с повелителите, които гостуваха в двореца ми, след което веднага се отправих насам.
Той отново се обърна към публиката и заговори с приповдигнат тон:
— Да, може и да съм искал смъртта на Мелхерон, както искам смъртта на всеки човек, защото ненавиждам това гнусно племе. Но не аз съм погубил Йерофанта, нито пък повелителката Париаза е сторила това. Това девойче е родена фантазьорка и си измисля невероятни небивалици. Истината обаче е следната — тя просто се мъчи да ми отмъсти. Преди много години аз отвлякох сестра й и оттогава тя ми има зъб. Гърлото на Отрова внезапно пресъхна. „Преди много години?“
Тя си припомни онова, което Брам й бе казал преди да се отправи към свърталището на Скелетната вещица: „Времето там не тече като времето тук.“
— Какво излиза в крайна сметка? — повиши глас повелителят на вълшеблените създания. — Безпочвените обвинения на това девойче срещу моята дума на повелител и тази на принцеса Париаза.