Кандидатът направи крачка напред и Отрова усети как земята сякаш изчезна изпод краката и. Сега всичко се изясняваше. Парченцата от главоблъсканицата се бяха наредили по местата си.
„Йерофантът трябва да има човешка кръв, спомни си тъмнокосата девойка. Но никой не казваше дали кръвта му трябваше да бъде изцяло човешка.“
— Повелители и повелителки, радвам се да ви представя своя предан секретар Драскин — обяви Ейлтар, а Отрова се олюля и почувства, че всеки миг ще се строполи в несвяст на пода. Повелителят на вълшеблените създания я изгледа със злорад блясък в очите и тя мигом разбра какви бяха намеренията му. „Той ще ни изтреби до крак. Ще ни изтрие от лицето на света. Целите Човешки владения.“
В същия миг Отрова бе обзета от такъв ужас, че едва чу как Антиквариите се върнаха и обявиха, че не са могли да открият никаква книга на Мелхерон в покоите на обвиняемите.
НЕВЪЗМОЖЕН ИЗБОР
— Трябва да направим нещо — проплака Пиперено зрънце.
— Да кажем на някого — добави Брам. — Само ако знаеха… — Те много добре знаят — изтъкна Отрова, докато крачеше напред-назад из стаята на Чевръстия, подобно на див звяр в клетка.
Андерсен ги наблюдаваше внимателно, сгушен пред огнището. Несекващият дъжд барабанеше както винаги по дебелите стъкла на прозорците, но никой в стаята не обръщаше внимание на гръмотевиците и светкавиците. Дори котаракът, който винаги досега се стряскаше от бурята, сякаш бе претръпнал към свирепата и ярост.
Чевръстия седеше в любимото си кресло, подпрял брадичка на ръцете си, а на лицето му бе изписано замислено изражение.
— Отрова е права — каза той. — Те знаят всичко. Каквато и да е истината, Ейлтар със сигурност е свързан с това по някакъв начин. Знаех, че ненавижда човеците, но не съм и предполагал, че омразата му е така силна…
— Тогава защо не го спрат? — попита Пиперено зрънце. Тя се бе сгушила до ловеца на духове, който я бе прегърнал със силната си ръка, и очите й бяха почервенели от плач. Откровенията на Отрова й бяха дошли в повече.
— Не е толкова просто — отвърна уморено Чевръстин. — Ейлтар е най-могъщият повелител и притежава най-силната армия. Единствената причина, поради която не унищожи човеците по време на Междуособната война, беше само защото Йерофантът се намеси. Никой от другите повелители или повелителки не може да му се противопостави.
— Но ако те всички се обединят… — предположи Отрова.
— И защо да го правят? — прекъсна я Антикварият. — Никой от тях не го е грижа за човечеството. Всеки е всесилен в собствените си Владения, но сега в този свят няма господар и той е отворен за нашествие. Всички тези опити да се избере нов Йерофант са просто блъф. С издигането на кандидатурата на Драскин Ейлтар всъщност иска да каже: „Аз предявявам права над това Владение. Кой ще дръзне да ми се противопостави?“ Повелителят на вълшеблените създания действа безнаказано, защото знае, че може да бъде победен само ако всички останали повелители и повелителки се обединят. А това е нещо, което те никога няма да сторят. Те са разединени; между тях тлее ненавист и отдавнашни вражди. И какво ще се случи? Известно време ще беснеят и ще протестират, но в крайна сметка няма да предприемат нищо и Ейлтар ще завземе Владенията на Йерофанта без никаква съпротива.
Отрова се взираше в пламъците, които танцуваха в огнището, и отраженията им искряха в теменужените й ириси.
— Ейлтар ще направи Драскин Йерофант и тогава вече нищо няма да му попречи да ни унищожи — заяви тя. — Драскин може и да е наполовина човек, ала е предан до гроб на вълшеблените създания. Това означава, че с Човешките владения е свършено.
— Ти знаеше, че няма никаква надежда — изсумтя недоволно Брам и се обърна към Чевръстия. — Тогава защо и позволи да стори това? Защо я остави да обвини публично Ейлтар?
Тъмнокосата девойка погледна към ловеца на духове и се усмихна тъжно.
— Трябваше да опитам, Брам — въздъхна тя и вдигна очи към Антиквария. — И ти също знаеше това, нали, Чевръстин? Просто трябваше да опитам.
— Сега поне сме сигурни, че всички знаят — каза глухо Пазителят на древността. — Не всичко е изгубено.
— Не всичко е изгубено — повтори някак отнесено Отрова и хвърли особен поглед към ловеца на духове. — Ти ме научи на това, Брам. Когато бях на косъм от смъртта. Ти ме върна към живота.
Едрият мъж изглеждаше смаян. Малките му очички се ококориха изпод широката периферия на шапката му.
— Какво рече? За какво говориш, момиче? Тъмнокосата девойка се усмихна на собствената си глупост. Естествено, той нищо не си спомняше. Никой от тях не си спомняше. Болестта, която едва не ги вкара в гроба, се бе изтрила напълно от паметта им.