— Няма значение, Брам — махна с ръка Отрова. — Просто приеми, че съм научила от теб доста важни неща.
— Какво ни остава? — попита Чевръстин. — Какво можем да направим?
— Изчезналата книга още не е намерена — напомни му Отрова.
— Историята на Мелхерон? — замисли се Антикварият и се понадигна на стола. — Дори и да успеем да я открием, каква полза ще ни донесе това? Ще имаме доказателства, но пак няма да можем да спрем Ейлтар.
— Сигурно си прав — отвърна тъмнокосата девойка, — ала поне ще узнаем какво толкова е наплашило повелителя на вълшеблените. Сигурна съм, че ще го има записано в книгата на Мелхерон.
— Вярно! — възкликна Чевръстин и скочи на крака. — Права си!
В този момент някой похлопа на вратата и Пиперено зрънце подскочи стреснато. Антикварият се намръщи и отиде да отвори.
На прага стоеше Драскин, както винаги облечен като за парад, със зализани коси и излъскани до блясък очила. Той се усмихна злорадо, разкривайки малките си остри зъбки.
— Тук ли е Отрова? — попита писарят. — Моят повелител Ейлтар иска да поговори с нея.
Наложи се да я уговарят дълго, докато девойката се съгласи да пристъпи в покоите на Ейлтар. Повелителят на вълшеблените настояваше за лична среща без никакви свидетели. Отрова заяви, че в никакъв случай няма да отиде сама, въпреки уверенията му, че нищо няма да й се случи. И как можеше да бъде сигурна в своята безопасност, при положение, че Ейлтар веднъж вече беше нарушил обещанието си?
В крайна сметка самият Гругарот реши да я придружи, съпроводен от десетина тролища. Не ги пуснаха да влязат в покоите на Ейлтар, но поне им разрешиха да останат отвън. Подземният властелин обеща на тъмнокосото момиче, че само да изкрещи веднъж, отрядът му веднага ще нахълта вътре, за да я защити. Това не подейства кой знае колко успокояващо на Отрова — ами ако нямаше време да изкрещи? Единственото, на което се надяваше, бе, че повелителят на вълшеблените би трябвало да се въздържи (поне засега) от такова явно убийство, най-малкото заради заплахата на Гругарот, която никак не беше голословна. Масивните тролища имаха всички шансове да нахълтат в покоите му, преди стражите да успеят да ги спрат.
Вратата зад нея се затвори и Отрова остана сама с Ейлтар. Помещението бе украсено с множество гоблени, които да скрият студените черни стени и макар и да не бе обзаведено тъй бляскаво и разточително като двореца на Ейлтар, излъчваше вкус и елегантност. Повелителят на вълшеблените създания седеше на украсено с изящна дърворезба диванче — едновременно спокоен и готов за нападение като хищна котка от джунглата — и държеше бокал с вино в ръка. Девойката приседна на отсрещното диванче. Известно време двамата се гледаха над светилника от пъстроцветно стъкло, в който се мяташе и жужеше блатно духче. Блатно духче! Девойката искаше да се изсмее. Всичко бе започнало с блатните духчета…
— Ти си един ужасен трън в петата ми, Отрова — каза бавно червенокосият мъж.
— Радвам се да го чуя — отвърна момичето.
Устните на повелителя се изкривиха в ехидна усмивка и той я изгледа над ръба на бокала си, докато отпиваше от виното.
— Знаеш ли, твоето малко… обвинение усложни много нещата за мен. Всичко щеше да протече гладко и спокойно, ако не беше ти. Сега повелителите и повелителките ми създават само проблеми. Мислят си, че аз съм убил Йерофанта и искам да сложа своя марионетка на мястото му.
— А нима не е така? — попита Отрова.
— Естествено, че не е така — заяви Ейлтар. — Аз просто се възползвах от възникналата ситуация. Подготвях се за подобен развой на събитията в продължение на толкова години, колкото вие, човеците, не можете да си представите. Но не съм кроял никакви планове да убивам Мелхерон. — Събеседникът й отново отпи от виното си. — За разлика от Драскин — добави той. Тъмнокосата девойка се усмихна пренебрежително. Въпреки страха, който пораждаше у нея близостта с врага й, лицето й продължаваше да изразява презрение. Това беше най-добрата й защита.
— Ако искаш, ми вярвай, ако искаш — недей — продължи повелителят, — но според мен на Драскин просто му е дотегнало да чака. Той никога не би могъл да се издигне в йерархията на вълшеблените създания заради смесената си кръв. Поради тази причина и аз го наричах „мелез“ — усмихна се Ейлтар. — Драскин е неимоверно амбициозен. Ще трябва добре да го наглеждам.
— Нима очакваш да ти повярвам? — повдигна вежда девойката. — Че не си знаел нищо за убийството?