На шестдесет и седем години Тереза Джиамбели беше запазена жена, с тяло на римска богиня и ум, остър като бръснач. Беше изучила винарския занаят на коленете на дядо си. Беше прекосила океана с баща си, когато бе на три годинки, и бе пристигнала със семейството си в Калифорния, за да превърнат тази щедра, зряла земя във вино. Говореше и двата езика и беше пътувала напред-назад между Калифорния и Италия, така както другите малки момиченца ходеха до детската си градина.
Беше се научила да обича планините, гъстите гори и говора на американските гласове.
Това не беше нейният дом, никога нямаше да бъде дом, така както беше италианският саstеllo. Но Тереза си бе намерила мястото тук и беше доволна от това.
Беше се омъжила за мъж, когото семейството й одобри, и се бе научила да го обича. Заедно с него бе създала и родила една дъщеря и за нейна вечна мъка две мъртвородени момченца.
Бе погребала съпруга си, когато бе само на тридесет години. Но никога не прие името му, нито го даде на единственото, си дете. Тя беше Джиамбели. И това наследство и отговорността бяха по-живи и по-свещени дори и след женитбата й.
Тереза имаше брат, когото обичаше. Той бе свещеник и проповядваше във Венеция. Имаше още един брат, който бе загинал като войник, преди да бе живял. Тереза почиташе паметта му, макар да си го спомняше съвсем бегло.
Имаше и сестра, за която смяташе, че е глупава, и това бе най-мекото определение. Сестра й имаше снаха, която бе още по-глупава.
Ето защо се налагаше сама да продължи традициите на фамилията и фамилния бизнес. И тя го направи.
Сватбата й с Илай Макмилън беше внимателно обмислена и планирана. Беше я замислила като сливане на нейните лозя с неговите, които бяха първокласни, пък и бяха разположени в непосредствена близост до нейните в долината. Той беше добър човек и което беше по-важно от нейна гледна точка, беше добър винар.
Илай я обичаше, но и много други мъже я бяха обичали. Тя харесваше компанията му, но не по-малко й се нравеше компанията и на други. В края на краищата Тереза мислеше за него като за „Мерло“, За лекия, нежен, ароматен сок на неговото грозде, който щеше да се смеси с по-силното и определено по-тръпчиво „Каберне совиньон“ от нейните лозя.
Правилната комбинация от двата сорта щеше да даде отлични резултати..
Приемането на неговото предложение за брак беше плод на комплексно, подробно и детайлно обмисляне и сложни делови споразумения. Тези споразумения бяха донесли полза и на двете фирми и напълно задоволяваха Тереза.
Но тя, което бе изненадващо и за самата нея, беше открила наслада, удоволствие и истинско удовлетворение от брака си с Илай, с когото живееше вече повече от двадесет години.
Той все още беше хубав мъж. Тереза нямаше предвид неща като генно наследство. Това, което един човек носеше в наследствеността си, беше толкова важно според нея, колкото и онова, което сам беше направил за себе си.
Макар да бе с десет години по-възрастен от нея, все още годините не му личаха. Той продължаваше да става всеки ден призори и да излиза на разходка с нея независимо какво беше времето. Всяка божа сутрин.
Тя му вярваше както на никой друг, освен на дядо си. И го обичаше повече, отколкото друг мъж, който не бе от нейната кръв.
Илай знаеше всички нейни планове и повечето от тайните й.
— Софи пристигна късно тази нощ — рече Тереза.
— Аха. — Той сложи ръка на рамото й, докато вървяха между редовете. Това беше просто мил жест и навик. Някога й бе необходимо време, за да свикне с това естествено докосване от страна на мъж, особено от съпруг. И доста повече време, за да започне да го приема като необходимост. — Нима си мислела, че няма да дойде?
— Знаех, че ще дойде. — Тереза беше свикнала да й се подчиняват безпрекословно, изобщо не се съмняваше, че всички ще изпълнят заповедите й. — Ако идваше направо от Ню Йорк, трябваше да пристигне по-рано.
— Може да е имала среща. Или е ходила да пазарува. — Очите й се присвиха, Бяха почти черни и все още зрението и беше прекрасно. Гласът й беше остър, но омекотен от екзотичните нюанси и мелодичността на родния й италиански език.
— Или пък е наминала покрай баща си.
— Или е наминала край баща си — съгласи се Илай по своя добродушен маниер. — Уважението е нещо, което ти винаги си подкрепяла, Тереза.
— Ако е заслужено. — Имаше моменти, когато безкрайното търпение и толерантност на Илай я ядосваха. — Антъни Авано не заслужава нищо друго освен презрение.
— Един жалък мъж, негоден съпруг и посредствен баща — довърши характеристиката Илай и се намуси, защото всички тези определения важаха в пълна мяра за собствения му син. — Все пак той продължава да работи за нас.