— Да имаш някакви предположения за темата на малката ни сбирка днес? — попита го тя.
— Не.
— Би ли ми казал, ако знаеше?
Тай сви рамене и погледна Пилар, която шепнеше на малката Тереза, докато я отвеждаше към страничния прозорец. Изглежда така естествена, помисли си Тай. Като мадона. Да, най-точната дума беше тази. И вероятно точно заради това разгневеното и сърдито детско личице придоби мил и забавен вид.
— Защо според теб хората имат деца, когато не им обръщат нужното внимание?
Софи понечи да отговори, но думите заседнаха в гърлото й, защото в същия момент баща и влезе в приемната заедно с Рене.
— Добър въпрос — промърмори тя и взе чашата от ръката му, допивайки виното. — Дяволски добър въпрос.
До прозореца Пилар сякаш настръхна и цялото удоволствие, което бе получила от това да успокои нещастното дете, се изпари и изчезна.
Мигом се почувства стара, дебела, непривлекателна и тъжна. Тук беше мъжът, който я бе пренебрегнал. И последната от дългата поредица жени, с които я беше замествал. По-млада, по-красива, по-умна, по-сексапилна.
Понеже знаеше, че майка й няма да го направи, Пилар остави детето на пода и отиде да ги посрещне.
Усмивката й бе топла, естествена и много по-любезна, отколкото мислите й. Освен това я правеше привлекателна. Обикновените й панталони и сако бяха по-елегантни и по-женствени от впития костюм на Рене. И маниерите й издаваха много повече класа и привличаха повече внимание и от най-бляскавите диаманти.
— Тони, много мило, че си успял да дойдеш. Здравей, Рене.
— Здравей, Пилар. — Рене се усмихна леко и бавно прокара ръката си по рамото на Тони. Диамантът на пръста й просветна на светлината и привлече погледите на всички. Тя изчака една секунда, за да е сигурна, че Пилар е забелязала пръстена и е разбрала значението му. — Изглеждаш… отпочинала.
— Благодаря. — Пилар почувства как коленете й омекват и всеки миг ще я предадат. Сякаш здравата почва се изплъзваше изпод краката й. Имаше чувството, че Рене я бе изритала с високите си червени обувки. — Моля, влезте, седнете. Какво да ви предложа за пиене?
— Не се безпокой, Пилар. — Тони махна с ръка, наведе се и положи една изпразнена от чувство и съдържание целувка върху бузата й. — Само ще кажем здрасти на Тереза.
— Върви при майка си — рече през зъби Тайлър на Софи.
— Какво?
— Казах върви и намери някакво извинение, за да отведеш майка си оттук.
Тогава и Софи видя бляскащия диамант на ръката на Рене и изпразнените от мисъл, стреснати очи на майка си. Пъхна чинийката в ръцете на Тайлър и прекоси стаята с твърда крачка.
— Мамо, ще ми помогнеш ли за минутка?
— Да… аз само да…
— Ще ти отнеме само секунда — продължи Софи, като настойчиво и безцеремонно измъкна Пилар от стаята. Продължиха да вървят, докато стигнаха библиотеката на втория етаж. Тук Софи затвори вратата зад себе си и се облегна на нея.
— Мамо, съжалявам.
— О! — Опитвайки да се усмихне, Пилар прокара треперещата си ръка по лицето. — Мисля, че все пак успях да се справя.
— Направо беше чудесна. — Софи се приближи до майка си, подпряна на облегалката на стола. — Но познавам този израз на лицето ти. — Тя взе ръцете на Пилар в своите. — Явно и Тайлър го познава. Пръстенът е просташки и демонстративен, същият като нея самата.
— Момиченцето ми! — Смехът на Пилар беше дрезгав, сякаш щеше всеки миг да премине в ридание, но тя се насили да продължи. — Той е зашеметяващ, великолепен, също като нея. Всичко е точно. — Несъзнателно продължаваше да върти златната халка върху пръста си. — Всичко е както трябва.
— По дяволите! Мразя я! Мразя ги и двамата и още сега ще отида да им го кажа.
— Не, няма да го направиш. — Пилар хвана дъщеря си за раменете. Дали болката, която съзря в очите й, се виждаше така ясно и в нейните собствени? И къде беше грешката й? Нима този безкраен затвор, в който живееше, щеше да завлече и дъщеря й в празното пространство? Да я обрече на самота и пустота? — Това няма да реши нищо, няма да промени нищо. Няма смисъл от омразата, Софи. Тя само ще ти навреди.
Не, помисли си Софи. Омразата нямаше да я засегне. Щеше само да я закали.
— Ядосай се! — извика тя. — Бъди гневна, сърдита и бясна! — „Бъди нещо — помисли си отчаяно — каквото и да е, само не така наранена и безпомощна. Предадена. Не мога да го понеса.“
— Ти ще го направиш, детето ми. — Тя погали нежно ръката на дъщеря си. — При това много по-добре от мен.