Безшумно излязох по чорапи от стаята и взех от кухнята малък остър нож. Сложих го в джоба на панталона си, за да го използувам незабавно, ако нещо се случеше, докато измисляхме план за действие. Ако Хари се изкашляше, ако мръднеше или стореше нещо, което да изплаши памата, и тя го ухапе, щях да изрежа ухапаното място и да се опитам да изсмуча отровата. Върнах се в стаята, а Хари все още лежеше неподвижно и цялото му лице плуваше в пот. Очите му ме следваха, докато пресичах спалнята и стигнах до леглото му, виждах, че се чуди какво ли съм направил, и аз застанах край него, като се опитвах да измисля най-разумния начин на действие.
— Хари — казах и докато говорех, приближих уста почти до ухото му, за да не се налага да повишавам глас повече от най-тихия шепот. — Мисля, че ще е най-добре да повдигна чаршафа много, много бавно и тогава ще можем да погледнем. Вярвам, че ще успея да го направя, без да я стресна.
— Не ставай глупак! — Гласът му беше равен. Изговаряше всяка дума твърде, бавно, твърде внимателно и твърде тихо, за да може да изрази нещо. Изразяваше го обаче с очите си и с ъгълчетата на устата си.
— Защо?
— Светлината ще я уплаши. Там отдолу сега е тъмно.
— Тогава бързо да дръпна чаршафа и да я изхвърля, преди да те нападне.
— Защо не извикаш лекар? — каза Хари.
Начинът, по който ме гледаше, красноречиво говореше, че това е било първото, за което сам е трябвало да се сетя.
— Лекар, разбира се. Точно така. Ще извикам Гандербай.
Излязох на пръсти, намерих номера на Гандербай в указателя, вдигнах слушалката и казах на телефонистката да побърза.
— Доктор Гандербай. Тимбър Удс се обажда.
— Здравейте, мистър Удс, още ли не сте си легнали?
— Слушайте, можете ли да дойдете веднага? И донесете серум срещу ухапване от пама.
— Кой е ухапан? — въпросът долетя толкова рязко, че прозвуча като малка експлозия в ухото ми.
— Никой. Все още никой. Но Хари Поуп лежи в леглото и върху корема му има една — заспала е под чаршафа.
Около три секунди цареше тишина. После, като говореше бавно, вече не като експлозия, а ясно и отчетливо, Гандербай каза:
— Кажете му да не мърда. Не трябва нито да мърда, нито да говори. Разбирате ли?
— Естествено.
— Идвам веднага!
Той затвори, а аз се върнах в спалнята. Хари ме следеше с очи, докато се приближавах към леглото.
— Гандербай идва. Каза да лежиш неподвижно.
— А какво, по дяволите, мисли, че правя!
— Слушай, Хари, той каза да не говориш. Изобщо да не говорим. И двамата.
— Защо не млъкнеш тогава? — докато изричаше това, едната половина на устата му започна да потрепва надолу с бързи конвулсивни движения, които продължиха известно време, след като беше млъкнал. Извадих кърпичката си, много внимателно избърсах потта от лицето и челото му и докато пръстите ми го докосваха, усетих през плата лекото потрепване на мускулчето около устата му.
Отидох в кухнята, извадих лед от хладилника, увих го в една салфетка и започнах да го чукам на ситно. Никак не ми харесваше тази работа с устата. Нито пък начинът му на говорене. Занесох студения компрес в стаята и го сложих върху челото му.
— Ще те охлади.
— Махни го — прошепна. — Ще ме накара да кашлям. — Мускулчето отново се разигра.
Лъчът на фар просветна през прозореца и колата на Гандербай сви пред бунгалото. Излязох да го посрещна, като държах ледения компрес в две ръце.
— Как е? — попита Гандербай, но не спря да поговорим, а пресече верандата, мина покрай мен и влезе в антрето. — Къде е той? В коя стая?
Постави чантата си върху един стол в антрето и ме последва в спалнята на Хари. Беше обут с меки домашни пантофи и стъпваше безшумно и леко като предпазлива котка. Хари го наблюдаваше с крайчетата на очите си. Гандербай стигна до леглото, погледна приятеля ми и се усмихна уверено и успокояващо, като кимна с глава, за да му покаже, че това е проста работа и че не бива да се безпокои, а да остави всичко на чичо доктор. После се обърна и отново излезе в антрето. Последвах го.
— Първо да се опитаме да му вкараме малко серум — каза той, като отвори чашата си и започна да се приготвя. — Венозно. Но трябва да го направя прецизно. Не бива дори да трепне.
Отидохме в кухнята и той стерилизира иглата. Взе по-малка спринцовка в едната ръка и някакво шишенце в другата, прободе гумената запушалка с иглата и започна да изтегля бледожълтата течност с буталото. После ми подаде спринцовката.
— Ще държите това, докато го поискам.
Взе си чантата и заедно се върнахме в стаята. Сега очите на Хари блестяха широко отворени, Гандербай се наведе над него и много предпазливо, сякаш докосваше дантела от шестнайсети век, нави ръкава на пижамата му до лакътя, без да помръдва ръката. Забелязах, че стоеше доста настрани от леглото. После прошепна: