Най-после успя да открехне малък процеп. Взе гуменото маркуче и пъхна единия му край в процепа, тъй че да може да го плъзга отдолу по дюшека към тялото на Хари. Не знам колко време му отне да плъзне този маркуч няколко сантиметра навътре. Може би двайсет минути, а може и четирийсет. Изобщо не го виждах да мърда. Знаех, че влиза, защото видимата му част постепенно се скъсяваше, но бях убеден, че памата не е усетила и най-слабото трепкане. Сега и самият Гандербай беше плувнал в пот. По челото и горната му устна бяха избили едри капки. Ръцете му обаче не трепнаха и забелязах, че очите му не бяха насочени към маркуча, а към смачканата част на чаршафа над стомаха на Хари.
Без да отмества поглед, той протегна ръка, за да му подам хлороформа. Отворих стъклената запушалка и поставих шишето, в ръката му, но не го пуснах, преди да се уверя, че здраво го е хванал. После ми кимна да се приближа и прошепна:
— Кажете му, че ще намокря дюшека и под тялото му ще стане много студено. Трябва да е подготвен за това и не бива да мърда. Кажете му го отсега.
Наведох се над Хари и му предадох думите на лекаря.
— Защо не свършва вече? — рече той.
— Сега ще свърши, Хари, но ще усетиш силен студ, затова бъди готов.
— О, боже всемогъщи, свършвайте, свършвайте!
За пръв път той повиши глас и Гандербай рязко вдигна глава, гледа го няколко секунди, а после продължи работата си.
Сипа няколко капки хлороформ в книжната фунийка и изчака да се стекат по тръбичката. После наля още малко. Почака отново и тежката сладникава миризма на хлороформа изпълни стаята, донасяйки със себе си слаби, неприятни асоциации за сестри и хирурзи, застанали в бяла стая около дълга бяла маса. Сега Гандербай наливаше непрекъснато и аз виждах как тежките изпарения на хлороформа кръжат бавно, като пушек, над книжната фунийка. Лекарят спря за миг, дигна шишето към светлината, напълни още една фунийка и ми го върна обратно. Бавно изтегли гумената тръбичка изпод чаршафа, след което се изправи.
Напрежението при пъхането на тръбичката и сипването на хлороформа трябва да е било огромно, защото си спомням, че когато се обърна и ми зашепна, гласът му беше тих и отпаднал:
— Ще почакаме, петнайсет минути. Просто за да сме сигурни.
Наведох се и го съобщих на Хари:
— Ще изчакаме петнайсет минути, за да сме сигурни, но вероятно вече се е упоила.
— Тогава защо, за бога, не надникнете да видите! — Хари отново проговори високо и Гандербай рязко се извърна, дребното му кафяво лице изведнъж стана много, много гневно. Очите му бяха силно черни и той ги втренчи в Хари, чийто мимически мускул отново се разигра. Извадих кърпичката си и избърсах потта му, като междувременно се опитвах лекичко да го потупам по челото за успокоение.
После застанахме до леглото и зачакахме, като Гандербай непрекъснато наблюдаваше лицето на Хари с някакво странно напрегнато изражение. Дребничкият лекар-индиец съсредоточаваше цялата сила на волята си, за да го накара да мълчи. През всичкото време нито за миг не откъсна очи от пациента си и макар че не издаваше звук, имах чувството, че не престава да му крещи: „Сега слушай, трябва да слушаш, не бива да провалиш всичко накрая, чуваш ли ме!“ И Хари лежеше, устата му играеше, потеше се, затваряше очи, отваряше ги, гледаше мен, чаршафа, тавана, отново мен, но нито веднъж Гандербай. И въпреки това докторът го държеше подчинен на волята си. Миризмата на хлороформ беше потискаща и ми се повръщаше, но не можех да напусна стаята точно сега. Имах чувството, че някой надува огромен балон, който всеки миг ще се пръсне, но не можех да откъсна очи от него.
Най-после Гандербай се обърна, кимна ми и аз разбрах, че беше готов да започва.
— Вие минете от другата страна на леглото — каза. — Всеки от нас ще хване по един край на чаршафа и ще го повдигнем заедно, но много бавно, моля ви, и много тихо.
— Кротувай сега, Хари — рекох, минах от другата страна на леглото и хванах чаршафа. Гандербай застана срещу мен и двамата започнахме да го издърпваме, като го повдигахме от тялото на Хари, отвивахме го много бавно, като хем стояхме на почетно разстояние, хем се навеждахме напред и се опитвахме да надникнем отдолу. Миризмата на хлороформ беше ужасна. Спомням си, че се опитвах да задържа дъха си и когато не можех повече, мъчех се да не дишам дълбоко, за да не прониква в дробовете ми.
Сега вече гърдите на Хари се оголиха изцяло или по-скоро горнището на раираната му пижама, после зърнах белия шнур на панталоните му, прилежно завързан на фльонга. Малко по-надолу се показа някакво седефено копче, каквото никога не съм имал на пижамата си, никакво копче на цепката, камо ли седефено. Пустият му Хари, помислих си, много е изискан. Странно как понякога в най-напрегнати моменти човек се сеща за глупости. Аз например съвсем ясно си спомням, че си помислих, когато видях онова копче, колко е изискан Хари.