Но освен копчето на корема му нямаше нищо.
Тогава задърпахме чаршафа по-бързо и когато открихме краката и стъпалата му, пуснахме го да се свлече на пода до леглото.
— Не се движете — каза Гандербай, — не се движете, мистър Поуп. — И започна да наднича покрай тялото на Хари и под краката му. — Трябва да внимаваме, това животно може да е къде ли не. Може да е в крачола на пижамата му.
Щом Гандербай изрече тези думи, Хари бързо вдигна глава от възглавницата и си погледна краката. За пръв път правеше някакво движение. После изведнъж скочи, изправи се върху легото си и трескаво започна да тръска краката си във въздуха. В този момент и двамата с Гандербай решихме, че е ухапан, и лекарят вече бъркаше в чантата си за скалпела и турникета, когато Хари спря да подрипва, застана неподвижно, втренчи се в дюшека, върху който беше стъпил, и изкрещя:
— Няма я!
Гандербай се изправи и за миг също погледна дюшека, а после Хари. На Хари му нямаше нищо. Не беше ухапан и нямаше да бъде ухапан, нямаше да умре и всичко беше чудесно. Но от това като че ли никой не се почувства по-добре.
— Мистър Поуп, вие, разбира се, сте съвсем сигурен, че сте я видели? — В гласа на Гандербай прозвуча нотка на сарказъм, което никога не би се случило при обикновени обстоятелства. — И не смятате, че има вероятност да сте сънували, нали, мистър Поуп?
От начина по който Гандербай гледаше Хари, разбрах, че сарказмът не беше преднамерен. Просто малко отпускане след изживяното напрежение.
Хари стоеше на леглото в раираната си пижама, гледаше лекаря кръвнишки и по бузите му избиваше червенина.
— Искате да кажете, че лъжа, така ли? — изкрещя той.
Гандербай стоеше съвсем неподвижен и го гледаше. Хари пристъпи крачка напред върху леглото и очите му силно заблестяха.
— Ах ти, мръсен, смрадлив индийски плъх!
— Млъкни, Хари — обадих се.
— Ах ти, мръсен, черен…
— Хари! — извиках. — Млъкни, Хари! — Нещата, които казваше, бяха ужасни.
Гандербай излезе от стаята, сякаш двамата с Хари не съществувахме. Последвах го и докато пресичаше антрето, за да излезе на верандата, сложих ръка на рамото му.
— Не го слушайте какво приказва — рекох. — Това нещо му е подействувало така, че не знае какво прави.
Слязохме от стълбата на алеята, пресякохме я и се озовахме при стария му морис. Той отвори вратата и влезе вътре.
— Свършихте чудесна работа — рекох. — Толкова съм ви благодарен, че дойдохте.
— Той има нужда от хубава почивка — отвърна докторът тихо, без да ме погледне, запали двигателя и потегли.