Сара Шепард
Отровени
Малки сладки лъжкини #15
Ти си на ход, Али
Някога играли ли сте шах с някой наистина добър играч? Например с братовчед ви, в дъждовния следобед? Или с онзи сладур в лагера, след като угасят лампите за лягане? Играта изглежда лесна, но експертите подготвят предварително стратегията си с десетки ходове напред. Така могат да ви изненадат с неочаквани атаки, оставяйки ви да се питате объркано: Какво стана току-що? След като играта свърши, може би ще се чувствате манипулирани. Сякаш са ви хванали неподготвени. Сякаш сте най-големият идиот на света.
Е, един човек постъпи точно така с четири красиви момичета в Роузууд — и то няколко пъти.
Имало едно време едно момиче, чиито ум приличал на безкрайна игра на шах. Дори когато изглеждала победена, тя винаги имала план. Всички й били противници — дори онези, които й се възхищавали най-много. Единственото, което искала, било в края на играта върху дъската да останат само нейните фигури.
И не спирала, докато не спечелела.
Една седмица след пожара в Поконос, който едва не я уби, Алисън Дилорентис седеше заедно с приятеля си Никълъс Максуел на пода в една празна къща в Роузууд, Пенсилвания, малко градче в предградията на Филаделфия, в което тя бе прекарала няколко години от живота си. Стаята беше тъмна и в нея имаше само матрак, няколко дрипави вълнени одеяла, стар телевизор, изхвърлен от някого, и храната, която Ник беше отмъкнал от съседния минимаркет. Въздухът бе прашен и застоял, което напомняше на Али за Убежището в Адисън-Стивънс, психиатричната клиника, в която прекара дълго време. Но въпреки това мястото щеше да свърши работа. Колко хубаво беше да се чувства свободна.
— Усили го — каза тя, махвайки с ръка към телевизора.
Ник увеличи говора. Те се бяха включили нелегално към електричеството и кабелната телевизия на комплекса — за богаташко хлапе, Ник беше много добър в незаконните работи. На екрана вървеше пряко предаване, в което показваха как полицията претърсва развалините на ваканционната къща на Али в планината Поконос. Тя знаеше отлично какво търсят: нея. Или по-точно костите й.
— Продължаваме да търсим — каза началникът на полицията пред микрофона. — Невъзможно е госпожица Дилорентис да е оцеляла в този взрив.
Али се изкиска. Идиоти.
Ник я погледна разтревожено.
— Добре ли си? — После я хвана за ръката. — Ако искаш, може да гледаме нещо друго.
Али придърпа напред качулката на суичъра, който Ник бе откраднал от магазина „Таргет“; раните от изгаряне по лицето й все още я притесняваха. Те щяха да оздравеят — Ник беше наел една сестра, която идваше един път дневно — но тя никога нямаше да е толкова красива, колкото преди.
— Не сменяй програмата — настоя Али. — Не искам нови изненади. — Беше преживяла достатъчно. Надеждният й план, който се бе състоял в това да подпали живи старите приятелки на сестра си, заедно с Мелиса Хейстингс и трупа на Иън Томас, във вилата на семейството й в планината, а после да изчезне в нощта и да не се появи повече, беше претърпял пълен провал. Спенсър Хейстингс, Емили Фийлдс, Ариа Монтгомъри и Хана Мерин бяха избягали от къщата, без да пострадат. Незнайно как ченгетата бяха открили писмото, което Али беше пъхнала под вратата им — то лежеше на тревата пред къщата. В това писмо тя си признаваше всичко — че не е Кортни, нейната близначка, а е истинската Али, момичето, което по погрешка бяха затворили в психиатричната клиника. Че тя бе убила Иън Томас и Джена Кавана. И накрая, че беше измамила момичетата, които й се бяха доверили, и че смята да ги убие.
И за нещастие точно в този момент по телевизията показваха как една журналистка — която приличаше на восъчна фигура с грозно червено-лилаво червило — преразказва всичко, което им е известно, наричайки го Тъмните тайни на Дилорентис — всичко, което беше написано в писмото.
— Ако беше оцеляла, госпожица Дилорентис щеше да отиде в затвора до живот заради престъпленията, които е извършила — рече сериозно тя.
Ник загриза нокътя на палеца си.
— Ще ми се това писмо да не беше толкова конкретно.
Али завъртя очи.