Ноъл.
— Ще се върна след малко — каза на майка си и хукна към вратата.
Ноъл беше стигнал почти до следващата пресечка, когато Ариа се озова на тротоара.
— Хей! — извика тя. — Ноъл?
Той се обърна. Синините по лицето му, получени в резултат от нападението на Али и Ник, които го бяха заключили в бараката до „Роузууд Дей“ в нощта на абитуриентския бал, бяха избледнели, тъмната му коса беше поизрасла малко и се къдреше над ушите му. Но щом видя Ариа, лицето му стана напрегнато.
Обзе я отчаяние. Когато бяха заедно, Ноъл винаги се радваше да я види, дори ако прекъсваше тренировката му по лакрос. Винаги се заточваше към нея с протегнати ръце. Дали Ариа искаше сега да направи същото? Не. Да. Не. Тя беше онази, която му каза, че не могат да бъдат заедно — той години наред я беше лъгал за това, че знае истината за Али, и на всичкото отгоре я беше посещавал в Убежището. Но напоследък беше започнала да преосмисля решението си. Всички правеха грешки. Може би щеше да успее да му прости.
И, господи, колко й липсваше.
— 3-здрасти — каза нервно Ариа, когато се приближи до него. — Благодаря за съобщението. — През последните дни беше изпратила няколко есемеса, в които му казваше „здрасти“, с надеждата, че може да подхванат разговор. Най-накрая той също й беше отговорил с едно просто „здрасти“. Може би това беше знак.
Едната му вежда леко се повдигна за миг.
— О, да. Няма проблем.
Настъпи болезнено мълчание. Ариа се престори, че разглежда стикера на задната броня на една преминаваща хонда „Сивик“.
— Всъщност какво правиш в този квартал? — попита го най-накрая тя. Кажи, че си дошъл да ме видиш.
Ноъл пристъпи от крак на крак.
— Карам курс по английски в „Холис“, за да не се налага да го карам догодина. Доста хора са се записали. Мейсън, Райли Улфи…
Ариа се засмя.
— Помниш ли, когато ми каза, че Райли ти приличала на леприкорн?
Ноъл изглеждаше огорчен.
— Хм, трябва да вървя.
Ариа го хвана за ръката.
— Почакай! — избля тя, ненавиждайки се заради това, колко отчаяно бе прозвучал гласът й. — Ъ-ъъ… може би някой ден да излезем на кафе, или нещо друго? Или пък скоро в кънтри клуба има благотворителен бал — можем да отидем заедно. — Няколко дами от висшето общество на Роузууд организираха парти за събиране на средства за непривилегированите и проблемни младежи и целият град беше поканен. Иронията се криеше в това, че в богатия, привилегирован Роузууд всъщност нямаше много непривилегировани или проблемни младежи. Като че ли Али бе единствената от този род.
Ноъл пристъпи от крак на крак.
— Тогава съм зает.
— Нима? — Ариа потрепна при веселото звучене на гласа си. — Тогава може би на кино някой ден?
Той беше забил поглед в тротоара.
— Всъщност мисля, че точно сега имам нужда от малко свободно пространство. Извинявай, Ариа.
Тя примигна.
— Разбира се. Добре. — Рязка болка стегна гърдите й. Тя си спомни онзи ден, когато бе видяла Ноъл в болницата, след като я бяха нападнали. Вярвам ти — беше казал той, имайки предвид това, че са видели Али. — Винаги ще ти вярвам. Изглеждаше толкова любящ и загрижен. Но това беше преди две седмици. Сега сякаш бе забравил, че нещо такова се е случило.
— Ами… доскоро тогава — бе единственото, което успя да пророни тя.
— До скоро. — Ноъл махна с ръка. След като се отдалечи на няколко крачки, той извади телефона си и започна да почуква по екрана му.
Ариа преброи до десет, но Ноъл не се обърна. Гърлото й се сви и тя усети, че сълзите са неизбежни. Звънчетата, които Джим, собственикът на галерията, беше донесъл от едно пътуване до Индия, прозвъняха, когато тя отново влезе в галерията.
Ила отпусна картината, която държеше в ръка.
— Ариа? — Гласът й подрезгавя. — Това Ноъл ли беше? Добре ли си?
— Аз просто… — Ариа наведе глава и премина бързо покрай нея. Унижението сигурно ясно се четеше по лицето й, но не искаше да говори за това.
Скри се отново в задната стаичка, затвори вратата, заключи я и тогава позволи на сълзите да потекат. Гледаше картините на Али с размазания си поглед. Тя беше виновна. За всичко беше виновна тя.