Ариа грабна картината на Али от шести клас, разярена от насмешливото й изражение. Винаги ще те въртя на пръста си — обичаше да я дразни тя. С резки, бързи движения Ариа сложи картината на статива и грабна палитрата с маслени бои от перваза на прозореца. Гребна малко черна боя и със замах започна да рисува широки, обсидианови линии с най-дебелата си четка, замазвайки лъскавата коса на Али, безупречната й кожа, онази омразна усмивка. Тя не спря да рисува, докато цялото платно не беше покрито с черна боя, с изключение на един малък триъгълник около окото на Али. Едно самотно синьо око, което се взираше в Ариа. Но дори това беше твърде много.
Затова Ариа замаза и него.
3.
Авторски материал
Понеделник вечерта служителят в бяла риза и червени панталони протегна ръката си на Спенсър Хейстингс, за да й помогне да слезе от рейнджроувъра на пастрока й.
— Добре дошли в „Четирите сезона“, госпожице — каза той с учтив глас. — Имате ли нужда от помощ за нещо?
Спенсър се усмихна. Обожаваше луксозните хотели.
— Всичко е наред — отвърна тя и се обърна, за да погледне към майка си, пастрока си, господин Пенитисъл, петнайсетгодишната си доведена сестра Амилия, по-голямата й сестра Мелиса и приятелят на Мелиса, Дарън Уайлдън, които слязоха след нея от колата. Изглеждаха като излезли от реклама на „Бруукс Брадърс“, мъжете в тъмни костюми, жените в изискани черни коктейли рокли — дори Амилия, която обикновено се обличаше в стила на куклите от „Америкън Гърл“.
Семейството тръгна към голямата бална зала, където щяха да присъстват на празненството в чест на петдесетте най-изтъкнати филаделфийци. Господин Пенитисъл беше в списъка, защото строителната му компания беше построила много нови комплекси в предградията. Спенсър не харесваше творенията на пастрока си, снети като по шаблон от „Степфордските съпруги“, но й беше много приятно да види името му в голямото каре в списание „Филаделфия“. А и след изминалите кошмарни месеци, едно изискано парти с танци и питиета щеше да я поразсее малко.
— Коктейл? — попита ги една сервитьорка, която носеше поднос с мартинита.
Спенсър погледна към майка си. Госпожа Хейстингс кимна.
— Само едно.
Спенсър се ухили и грабна една чаша от подноса. За нейно огромно удоволствие господин Пенитисъл поклати глава, преди Амилия да успее да попита.
После се обърна към сестра си, за да я попита дали би желала питие. Мелиса намръщено гледаше телефона си.
— Какво има? — попита Спенсър, приближавайки се по-близо до нея.
Лицето на Мелиса се сбърчи от тревога.
— Една статия, в която пише, че из цялата страна е пълно с фалшиви Алита.
Дарън също се намръщи.
— Казах ти да престанеш да четеш тези неща.
Мелиса махна с ръка и се взря в екрана.
— Тук пише, че група момичета в Охайо са получили толкова много съобщения от А., че едното от тях убило момичето, което ги изпращало.
— Уф… — Спенсър се наведе към нея, за да погледне екрана. Отстрани светеше банерът на „Котетата на Али“, психарският фенклуб на Али. „Членовете на «Котетата на Али» от цялата страна проведоха бдения на свещи, молейки се Алисън Дилорентис да е още жива“. „Както обикновено, медиите представиха тази история само от едната й страна“, каза една жена, която предпочете да остане анонимна. „Но Алисън е смела, уникална личност, която е жертва на стигмата, предразсъдъци и нетърпимост. Всички, които не го разбират, трябва да се засрамят“.
А. Жертва на предразсъдъци и нетърпимост? Какво е пушила тази жена?
Това беше крайно неприятно. Спенсър бе казала на приятелките си, че иска да забрави за Али — преди да започне цялата тази бъркотия, тя беше приета в Принстън и наскоро беше получила известие от приемната комисия, че ако успее да вземе годишните си изпити, има много голяма вероятност да постъпи там. Но да каже, че иска да забрави Али, беше много по-просто, отколкото да го направи; името й непрекъснато изскачаше отнякъде. И тези Котета на Али — каква лудост! Как можеха да боготворят някой, който практически бе избил половината Роузууд?
Още щом откри Котетата на Али, тя се изпълни с желание за отмъщение. Нямаше как да свали страницата — те имаха пълното право да организират каквато ненормална групичка си пожелаеха. Вместо това създаде своя собствена уебстраница за хората, които бяха тормозени, безопасен форум, където да споделят преживяванията и чувствата си. Беше получила добър отклик; имаше почти две хиляди „лайкове“ на Фейсбук страницата на блога. Всеки нов, сърцераздирателен отговор, свързан с тормоз, който получаваше във Фейсбук, Туитър, или на имейла си, потвърждаваше необходимостта от такава страница. Имаше толкова много хора, които бяха тормозени, а някои от тях бяха платили по-висока цена, отколкото Спенсър. Може би публикуването на тези истории на страницата щеше по някакъв начин да помогне за прекратяването на нападките. Или поне да забави процеса.