— Иска ми се хората да си изберат някаква друга мания — изрече гневно Мелиса, прибирайки телефона в чантата си.
Спенсър кимна. Искаше й се да поговори с Мелиса за това, че Али все още е жива, но сестра й като че ли нямаше настроение за подобен разговор. Спенсър напълно я разбираше. На Мелиса сигурно също й бе писнало да мисли за това.
Внезапно очите на сестра й блеснаха.
— О, боже, ето я Ким от Уортън! Трябва да я поздравим!
Тя сграбчи ръката на Дарън и двамата се изгубиха в тълпата. Спенсър отново огледа залата. Някой се изкиска зад гърба й и момичето внезапно усети как ръцете му настръхват. Тук имаше толкова много народ, а охрана почти липсваше. Али можеше идеално да се скрие в тълпата.
Престани да мислиш за нея, смъмри се на ум Спенсър, приглади косата си и отново отпи от мартинито. След това тръгна към бара. Само едно от бар столчетата беше свободно; тя се настани върху него и загреба шепа ядки от малката купичка. Погледна към отражението си в огледалото зад бара. Русата й коса сияеше, сините й очи блестяха, а кожата й имаше златист загар от седмицата, която беше прекарала във Флорида. Но тук от това нямаше почти никаква полза — всички гости бяха над четирийсетте. Освен това Спенсър не искаше да започва нова връзка. Досега всички момчета й бяха носили само неприятности и й бяха разбили сърцето.
— Извинете, вие ли сте Спенсър Хейстингс?
Спенсър се обърна и се взря в очите на млада жена със сив раиран костюм и кафяви класически обувки деколте.
— Да, но не си спомням вашето име — отвърна тя; реши, че това е някоя от бизнес-сътрудничките на господин Пенитисъл. На коктейлните партита около него се въртяха най-различни делови хора.
— Защото още не съм ви го казала. — Жената се усмихна. — Аз съм Алиса Блум. — Тя остави чашата си с бяло вино на бара. — Господи, скъпа. Вие преживяхте толкова ужасни неща.
— Е, ами, нали знаете… — Спенсър почувства как бузите й се изчервяват.
— Какво е усещането сега, когато най-после всичко свърши? — попита Алиса Блум. — Предполагам, че сте във възторг.
Спенсър прехапа устни. Искаше й се да каже, Не, още не е свършило.
Госпожица Блум отпи малка глътка от чашата си.
— Предполагам, че сте чули за групитата на Алисън? Как им беше всъщност името?
— Котетата на Али — автоматически простена Спенсър.
— И имитаторите й из цялата страна? — Жената изсумтя. — Ужасно е. Хората не са си научили урока.
Спенсър кимна.
— Никой не трябва да преминава през онова, което преживях — призна тя. Това бе отговорът, който често даваше на децата, които изпращаха историите си в нейния блог.
Изражението на жената подсказваше, че й се иска Спенсър да каже още нещо. Но внезапно момичето получи поредния пристъп на параноя. Коя беше тази Алиса Блум? Напоследък Спенсър получаваше безброй обаждания от хитри, дебнещи журналисти, които се опитваха да я примамят в разговор, само за да я накарат да каже нещо глупаво.
— Простете, а вие с какво се занимавате? — избъбри тя.
Госпожица Блум бръкна в джобчето на сакото си и й подаде визитната си картичка. Спенсър я погледна. Алиса Блум, пишеше на нея. Редактор. Издателска къща Харпър Колинс, Ню Йорк.
За миг Спенсър остана без дъх.
— Вие работите в издателство?
Госпожица Блум се усмихна.
— Точно така.
— Тоест издавате книги? — Искаше й се да си удари шамар; толкова идиотски прозвуча въпросът й. — Съжалявам — произнесе бързо тя. — Просто никога досега не съм разговаряла с редактор. И всъщност винаги съм гледала на себе си като на писател. — Началото бе поставено още преди години, с идеята за поредица романи за Кортни. Щеше да се разказва за играещи хокей феи, които се превръщат в супермодели, и Спенсър и Кортни бяха написали почти половината от първата книга. Всъщност Спенсър я беше написала. Кортни ръководеше процеса отстрани.