Госпожица Блум се облегна на бара.
— Всъщност, ако имате някакви идеи, с удоволствие бих ги изслушала. Освен това ми се иска да поговорим и за вашия блог.
Спенсър се ококори.
— Чували сте за блога ми?
Госпожица Блум кимна.
— Разбира се. Тормозът е гореща тема, а вие започнахте нещо много интересно. — В този миг телефонът й иззвъня и тя се усмихна напрегнато на Спенсър. — Извинете. Трябва да се обадя. — Тя посочи към визитката в ръката на момичето. — Обадете ми се някой път. Беше ми приятно.
След това редакторката се отдалечи, притиснала телефона към ухото си. Мислите препускаха в главата на Спенсър. Ако напишеше книга, Принстън със сигурност щеше да я приеме. Дори Мелиса не го беше правила.
— Желаете ли нещо?
Барманът й се усмихваше от другата страна на бара. Спенсър усети как настроението й се вдига още повече. Внезапно всичко й се стори толкова блестящо и ново. Възможно. Невероятно.
— Можете да ми дадете още едно мартини. — Тя плъзна празната си чаша към него. Какво пък? Току-що бе получила визитната картичка на редакторка от голяма издателска къща.
Абсолютен повод за празненство.
4.
Оранжевото — новият пик в романтиката
Вторник сутринта Емили Фийлдс седеше на високата маса в кабинета по химия на „Роузууд Дей“. На стената висеше периодичната таблица на химическите елементи, заедно с плакат, описващ разположението на електроните в различните видове основни молекули. В стъкления шкаф бяха подредени бунзенови горелки, а в многобройните други чекмеджета в дъното на стаята имаше колби, стъкленици и друго лабораторно оборудване. Учителката, жена с накъдрена коса на име госпожица Пейтън, която Емили не беше виждала досега — подозираше, че редовните учители в „Роузууд Дей“ не стъпваха в училището по време на лятната ваканция — стоеше пред дъската и въртеше сребърния пръстен на един от пръстите си. Всички ученици, с изключение на Емили, разговаряха, пишеха съобщения или ровеха из чантите си, а едно момиче дори седеше на перваза на прозореца, разположило в скута си цяло меню от веригата за бързо хранене „Чик-фил-А“.
— Сега, ако погледнете следващата точка в програмата — каза госпожица Пейтън с треперлив глас, побутвайки телените очила на носа си, — ще видите, че става дума за лабораторна работа. Тя е от голямо значение за тези часове и ще формира поне трийсет процента от оценката ми, затова предлагам да се отнесете сериозно към нея.
Няколко спортистчета изсумтяха. Вера, партньорката на Емили в лабораторните упражнения, чието военно яке беше избеляло и прокъсано, но на гърба имаше мъничко етикетче с надпис „Долче & Габана“, гледаше учителката с оцъклен поглед. Хана беше предупредила Емили колко странно е лятното училище: „Абсолютно никого не познавам там“ — й беше казала тя с драматичен тон.
Емили не смяташе, че е чак толкова зле. Но Хана беше права за две неща. Първото, че „Роузууд Дей“ наистина изглеждаше зловещо без обичайните шум и суетня. Емили никога не беше забелязвала как скърцат вратите, или че по ъглите се крият твърде дълги, зловещи сенки, или че много от таванските лампи примигват. И второто, че никой не си правеше труда да завърши този клас.
Не осъзнавате ли колко ви е провървяло, че можете да се дипломирате? — й се искаше да изкрещи на съучениците си. Но може би никой не оценяваше тези неща, докато не им ги отнемеха.
Вера я потупа по ръката.
— Хей, какво е усещането да си на ръба на смъртта?
Емили извърна глава. Понякога забравяше, че съучениците й знаят всичко за нея.
— Ами…
— Помня Алисън — продължи Вера. — Тя ми каза, че приличам на трол. — Момичето сви и разпусна юмруците си. — Но, хей, поне вече е мъртва, нали?
Емили не знаеше какво да каже. Това, че съучениците й си спомняха Али, винаги й действаше като шок — толкова дълго бе обсебена от нея, че понякога имаше усещането, че Али е просто част от въображението й, неизвестна и непозната за всички останали. Но всъщност съучениците й бяха познавали и двете Али: Кортни, тяхната стара приятелка, и социопатката, истинската Али, която два пъти се опита да ги убие.
И която със сигурност беше още жива.
— Ето ви учебниците — каза госпожица Пейтън, остави купчината на първия чин и помоли да ги раздадат към задните чинове. — Някой иска ли да прочете уводната страница на глас?