Група деца се изхилиха и госпожица Пейтън като че ли бе готова да заплаче. Горката, помисли си Емили. Тя не знаеше ли, че още в началното училище спираха да четат на глас?
Изпълнена със съчувствие, тя вдигна ръка.
— Аз ще я прочета.
Обърна на първата страница и започна да чете със силен, уверен глас. „Роузууд Дей“ й беше направил подарък, позволявайки й да се върне тук, и това бе най-малкото, което можеше да направи, за да им се отплати за доверието.
Дори това да означаваше всички в класа да й се смеят.
Няколко часа по-късно Емили паркира на алеята пред къщи, угаси двигателя на семейното волво комби и се пъхна под вратата на гаража, която беше наполовина отворена; сигурно отново се нуждаеше от ремонт. Вратата на гаража я отведе до стаята за отдих, която миришеше на подправки. Първото нещо, което Емили видя, беше майка й, която седеше на дивана, увила краката си с одеяло, с плетиво в скута. Екранът на телевизора хвърляше отблясъци върху лицето й. Даваха някакво предаване за изработването на домашна кучешка колиба.
Госпожа Фийлд се обърна и я видя. Емили замръзна и понечи да избяга. Но майка й се усмихна.
— Как мина първият ти ден? — попита тя със слаб глас.
Емили постепенно се успокои. Все още не можеше да свикне с благосклонността и дружелюбието на майка си: допреди две седмици родителите й изобщо не й говореха. Дори не й позволиха да посети майка си в болницата, където лежеше след прекаран лек сърдечен пристъп.
Невероятно колко бързо се променят нещата.
— Добре беше — отвърна Емили, сядайки на раираното канапе. — А ти, ъъъ, имаш ли нужда от нещо? — Кардиологът беше посъветвал госпожа Фийлд да я кара по-спокойно през следващите няколко седмици. Сестрите на Емили, Карълайн и Бет, прекараха известно време вкъщи и се грижеха за нея, но предишния ден и двете бяха заминали за летните програми в университетите си.
— Може би малко джинджифилова бира. — Госпожа Фийлдс й изпрати въздушна целувка. — Благодаря, миличка.
— Моля — отвърна Емили, изправи се и отиде в кухнята.
Усмивката й се стопи още щом й обърна гръб. Дежа вю, помисли си тя. Беше загубила бройката на всичките пъти, когато семейството й се беше отказвало от нея, а след последвалия кошмар я приемаше обратно с отворени обятия. След нападението на Ник, когато тя отвори очи в болницата и видя цялото си семейство там, тя едва не избухна в смях. Наистина ли щяха отново да преминат през всичко това? Но баща й се беше навел над нея и беше казал със сърдечен глас: „Никога няма да ти позволим да си отидеш, скъпа“. Сестрите й я прегърнаха силно и всички плачеха. А майка й каза: „Толкова много те обичаме.“
Разбира се Емили беше благодарна, че я бяха посетили. Но същевременно беше изгубила всякакво желание да ги вижда. Дали щеше отново да се случи нещо, което да ги накара да се отрекат от нея? Трябваше ли изобщо да се привързва към тях? Освен това Емили се страхуваше да спомене, че според нея Али е жива — семейството й щеше да я помисли за луда.
Беше тъжно, че повече не можеше да се уповава на семейството си. Нещо важно липсваше в живота й, празнота, която трябваше да запълни. Но тя не знаеше какво щеше да я удовлетвори. Да намери Али? Със сигурност. Но Емили усещаше, че това не е всичко.
— О, забравих да ти кажа — донесе се гласът на госпожа Фийлдс от стаята. — Пристигна писмо за теб, на масата в кухнята е. Кого познаваш в поправителния център „Ълстър“?
Емили едва не изпусна бутилката джинджифилова бира, която тъкмо бе извадила от хладилника. Тя отиде до масата, която беше застлана с щампована на пиленца мушама. Ежедневната поща беше пъхната под салфетиерата във форма на пиле. Там имаше един бял, омачкан, квадратен плик, върху който бе написано името на Емили. И, разбира се, до него се мъдреше размазаният печат на поправителния център „Ълстър“.
Мислите й препускаха в различни посоки. Тя със сигурност познаваше някого в поправителния център „Ълстър“. Само че този човек никога не би й проговорил… нали? Емили погледна почерка с присвити очи. Възможно ли беше? Тя имаше една картичка в стаята си, изпратена от международното летище на Бермудите, в което се виждаха същите закръглени „Е“ и „Д“. На нея любовта на живота й Джордан Ричардс беше написала: „Някой ден ще се намерим отново“.
Писмото не можеше да е от Джордан. В никакъв случай.