Ще се махнем, след като ги вкараме в затвора, убеждаваше го Али. А след това, по-късно: Ще си тръгнем, след като умрат. А ако не умрат, добре, тогава ще потънем заедно.
Но дори това беше лъжа. Дълбоко в себе си Али подготвяше нов план в случай на неуспех, за който Ник не подозираше. Той започна с писмото, което Ник бе написал на момичетата от нейно име, и завършваше с клипа, в който младежът убиваше сам Табита. Но имаше и други неща, които тя бе свършила сама, докато Ник не гледаше, използвайки клещи и потрепервайки от болка, използвайки разтекла се писалка и своето въображение. Неща, които хората използват в момент на последно отчаяно усилие и само в онази игра, заради която са готови да стигнат до най-отчаяни действия.
Единственото нещо, което имаше значение бе онези кучки да умрат.
Едва тогава всичко щеше да приключи.
1.
Големият пробив на Хана
В една топла понеделнишка сутрин в средата на юни, Хана Мерин влезе в „Пул“, старомодното сладоледено кафене в центъра на Роузууд. Вътре нищо не се беше променило от последния път, когато бе идвала тук — същите разноцветни бонбони под стъклото на щанда, все същият под на черно-бели квадрати, все същите столове и маси от ковано желязо и дългия мраморен бар. Собствениците продаваха дори същите разновидности сладолед, включително „Филаделфийските рогчета“, мелба, наречена така в чест на бейзболния отбор Филаделфия Филис. Достатъчно бе да вдъхне божествения аромат на домашно приготвените вафлени кофички и бисквитените сладоледи, и стомахът на Хана закурка.
Приятелките й Ариа Монтгомъри, Спенсър Хейстингс и Емили Фийлдс седяха в задното сепаре под големия плакат от 50-те, на който стилно момиче изящно похапваше бананов сплит. За последно се бяха видели преди две седмици, но всички бяха получили съобщение от Емили, че иска да се видят, за да поговорят. Очевидно бе за какво искаше да говорят, но Хана не беше сигурна, че е готова.
— Здрасти, Хан. — Спенсър се плъзна настрани, за да й направи място. Останалите също я поздравиха.
Хана хвърли кожената си чанта на седалката и се настани до нея. За миг всички се умълчаха. Спенсър отпи от чашката си прочутото прясно сварено кафе на заведението и русата й коса падна пред лицето. Ариа човъркаше с лъжичката си в купа с шербет. Емили забели обвивката на десертно блокче „Чарлтън чу“.
— И така — каза най-накрая Хана, — какво ново?
Всички се засмяха неловко. Хана се надяваше, че нищо ново не се беше случило. Последните няколко месеца бяха представлявали вихър от повишена активност — и ад. Първо диаболичните съобщения от онзи, който се наричаше А., се бяха върнали и той отново започна да ги измъчва с тайните им. След всичко това, А. ги беше натопил за убийството на Табита Кларк, момичето, с което се бяха сблъскали по време на ваканцията им в Ямайка. Полицията беше получила фалшиво доказателство, което показваше как те четирите я пребиват до смърт.
Беше пределно ясно кой стои зад всичко това: Алисън Дилорентис, близначката на някогашната им най-добра приятелка. Две седмици по-рано момичетата бяха проследили Али до една стара, изоставена къща в Роузууд. Но Али и приятелят й, Ник Максуел, ги вкараха в капан в мазето и го напълниха с отровен задушаващ газ. Полицията бе успяла да ги спаси навреме и Ник беше арестуван.
Но Али? Тя бе успяла да се измъкне, без никой да я види. Без следа.
Ариа погледна към Спенсър.
— Добре ли прекара ваканцията?
Спенсър сви рамене. Семейството й беше отишло във ваканционната им вила в Лонгбоут Кий, Флорида, където останаха две седмици, и тя тъкмо се беше прибрала.
— Бих Амилия на тенис. — Тя се обърна към Хана. — Как беше в Кабо с майка ти?
— Не беше твърде зле — промърмори Хана. След като я изписаха от болницата, майка й се беше прибрала вкъщи и бе обявила, че двете заминават за Мексико. „И обещавам, че няма да се занимавам изобщо с работа“, беше добавила Ашли Мерин — което бе огромна изненада, защото майка й провеждаше конферентни разговори дори под душа. Двете прекараха цяла седмица в събиране на тен на плажа, пиене на безалкохолни „маргарити“ и оценяване на готините сърфисти. Всъщност беше доста… забавно.
Ариа се нацупи.
— Направо ви завиждам, че успяхте да се измъкнете нанякъде. А аз през цялото време бях тук.
Емили вдигна пръст.