— Аз също. Мислех си за Али. — Тя наведе очи.
Хана потрепери при произнасянето на името на Али… но това беше неизбежно. Рано или късно трябваше да поговорят за това.
— Не мога да спра да мисля за нея — призна Емили. — Как така нямаше никаква следа от нея в онази къща? — След като изкараха момичетата и Ник навън, криминалистите огледаха щателно цялото място, и макар да откриха цяла купчина снимки на Али — Ник си беше направил нещо като олтар — те не откриха нито един неин отпечатък. Затова ченгетата отново приеха, че тя е загинала при пожара в Поконос.
— Е, ние знаем какво видяхме — промърмори Хана; споменът за онази нощ продължаваше да я преследва. Али изглеждаше толкова… луда. Беше насочила пистолет към главата на Емили. Оръжието гръмна… но следващото нещо, което си спомняше, бе, че тя и останалите момичета лежат в болнични легла. Живи. Какво се беше случило междувременно?
Ариа се прокашля.
— Някой знае ли как са нещата при Айрис?
Момичетата поклатиха глави. Айрис Тейлър беше съквартирантка на Али в Убежището, макар напоследък да бе прекарала известно време с Емили; беше й помагала да разбере какво представляваше Али и с кого поддържаше контакти. След като помогна на Емили, Айрис беше отвлечена от Ник и Али, и ФБР я намериха полумъртва в гората. Сега тя се възстановяваше в местната болница.
— А какво ще кажете за това? — каза Емили и побутна към средата на масата днешния брой на „Филаделфия Сентинъл“. От първа страница ги гледаше Ник, облечен в оранжев затворнически гащеризон. „Максуел твърди, че е действал сам“, гласеше заглавието.
— Съдят го за убийството на Табита — разказа им Емили. — И чуйте това: полицията е открила последен модел хонда „Акура“, паркиран в гората зад колибата. Отпечатъците на Ник били навсякъде.
Очите на Спенсър проблеснаха.
— В рекламната къща на доведения ми баща имаше верижка с емблема на „Акура“, след като я разбиха. Поне това вече си има обяснение.
Хана придърпа вестника към себе си.
— И какво казва Ник за Али?
— Настоява, че е загинала при пожара в Поконос — рече Емили. — И отрича Али да е имала някакво отношение към смъртта на Табита и преследването ни, и изобщо не е била в онази къща.
— Значи поема вината за всичко? — Хана се намръщи. — Що за откачалник би направил това?
— Е, той е бил пациент в Убежището — напомни й Спенсър. — Може чарът на Али да го е омагьосал.
Ариа завъртя очи.
— Как може изобщо някой да попадне под въздействието на чара й?
На лицето на Спенсър се изписа смущение. Тя извади телефона си и го постави в центъра на масата.
— Ник не е единственият.
Хана погледна към екрана.
„Котетата на Али — гласеше банерът най-отгоре. — Уебстраница, създадена в подкрепа на Алисън Дилорентис. Алисън е силна, решителна, неразбрана млада жена и ние се надяваме, че някой ден светът ще узнае истината за нея. Чуй призива ни, Али!“.
Ариа се опули.
— Какво е това?
— Клуб на почитателите — обясни с дрезгав глас Спенсър. — Намерих го преди около седмица. Но се надявах, че досега ще е изчезнал.
— Силна, решителна, неразбрана млада жена? — Емили направи физиономия. — И някой ден светът ще узнае истината за нея? Да не би да си мислят, че е жива?
Спенсър поклати глава.
— Прилича ми повече на паметна страница. Има публикации за партита, където всички се обличат като Али и — чуйте това — разиграват пожара в Поконос. Само че там Али се измъква жива. Някои от тях пишат фен фикшън за действията й след това. И дори ги продават в Амазон.
Хана потрепери.
— Това е гадно.
Ариа сгъваше салфетката си на все по-малки и по-малки триъгълници.
— Може би трябва да се свържем с някой от тях. Може би те наистина знаят нещо.
Спенсър изсумтя.
— Опитах. Но те всички имат кодови имена. Пък и защо мислите, че ще ни кажат нещо?
— Тези хора може да се окажат опасни — рече разтревожено Емили.
Ариа отново погледна към вестника.
— Хубаво щеше да е да накараме Ник да си признае, че лъже.
— Как? — Хана скръсти ръце на гърдите си. — Не можем да отидем в затвора и просто да го принудим да признае.
— Сигурно има някакъв начин да го накараме — предложи Емили. — Или…