Тя отиде на пръсти до крилото по история и надникна в стаята. Вътре миришеше на пот и само задните редове бяха заети. Едно момче, което носеше тъмна шапка с емблемата на „Филис“ чертаеше някакви фигури по бюрото със заострения край на ключа си. Някакво момиче с коса, заплетена на расти, беше положило ръцете си масата, отпуснало лице върху тях, тихо похъркваше. Някакъв ученик с разсеян поглед четеше нещо, което приличаше на Плейбой.
Внезапно зад гърба й някой се изкашля и тя рязко се обърна. Едно момче със слаба фигура и плетена шапка, което не познаваше, беше застанало твърде близо до нея. На лицето му играеше странна усмивка.
— З-здрасти — избъбри тя с разтуптяно сърце. — Мога ли да ти помогна?
Момчето се усмихна мързеливо.
— Ти си Хана Мерин. — То я посочи с пръст. — Познавам те.
После се шмугна покрай нея и влезе в стаята.
Телефонът на Хана звънна, което я накара да изписка и да притисне тялото си към шкафчетата. Но това беше просто Майк Монтгомъри, нейният приятел.
— В училище ли си вече? — попита той.
Хана въздъхна и отвърна с едно „аха“, усещайки все още ускорения пулс в слепоочията си.
— Прилича ми малко на филма „Нощта на живите мъртъвци“. Кои са тези деца? Никога не съм ги виждала.
— Същото ми се случи миналото лято, когато ходих на изпит по кормуване. Те крият през годината децата от лятното училище в килера. Иска ми се да можех да дойда там, за да те пазя. Може да хвана първия автобус за вкъщи.
Хана се изкиска с треперливо гласче. Откакто бе казала на Майк, че Али отново се е появила, той се бе превърнал де факто в неин телохранител. Предишният ден, преди да замине за лагера на футболистите в Ню Хемпшир, тя бе изпищяла при вида на един паяк върху портата и Майк веднага го връхлетя като истински супергерой. Всеки път, когато тя получаваше някакво съобщение, той изпадаше в състояние на повишена готовност и следеше за появата на страх или безпокойство на лицето й. Милион пъти я попита дали наистина може да отиде на лагер и то за цял месец. Може да съм ти нужен, беше оправданието му.
— Няма да се качваш на никакъв автобус — рече настоятелно Хана, докато гледаше как още неколцина ученици влизат в стаята. Да, те носеха грозни обувки и не приличаха на децата от нейното обкръжение, но изобщо не приличаха на зомбита. — И сама мога да се справя с неколцина чудаци.
С това разговорът приключи. Миг по-късно телефонът й отново изпиука. Успех в първия учебен ден! — пишеше майка й. — да го отпразнуваме с вечеря!
Хана се усмихна.
В продължение на години тя бе разчитала единствено на баща си, но само един ден беше променил това завинаги — денят, в който я арестуваха за убийството на Табита и баща й каза, че връзката му с нея „съсипва политическата му кариера“. За нейна огромна изненада майка й пое юздите и сега се опитваше да участва в живота й колкото се може повече. Вчера дори бяха ходили в „Отър“, любимият магазин на Хана, за да й купят нов тоалет за „завръщането в лятното училище“ — раирана къса рокля и гълъбовосиви боти до глезените, които Хана носеше днес.
Добре звучи — написа й тя. След това влезе в стаята с шумно потракване на токчетата и подскачаща върху раменете й кестенява коса. Слънчевите лъчи струяха толкова красиво през прозореца, че тя внезапно се изпълни със задоволство. Какво като се налага да повтаря курса по история с група слабаци? Поне щеше да се дипломира. Пресата и градът вече не я мразеха, нито я смятаха за убийца. Все още имаше приятелките си, невероятно гадже и сега, за пръв път в живота й, майка, която наистина се грижеше за нея. Може би те наистина трябваше да забравят за Али и да продължат да си живеят живота.
Единствените свободни места бяха на първата редица, така че Хана просто седна, надипли роклята си и зачака пристигането на учителя. Телефонът й отново иззвъня. Обаждането беше от непознат номер, което я накара да застане нащрек.
— Хана Мерин? — прогърмя непознат глас в отговор на колебливото й ало. — Казвам се Фелиша Силвър. Аз съм изпълнителен продуцент на „Изгори докрай“. Това е истинската история за страшните изпитания, на които ви подложи Алисън Дилорентис.
Хана сподави стона си. Това й прозвуча като поредната „Малка сладка убийца“, онзи ужасен филм. Всяка част от него: декорите, сценарият, скучното момиче, което бе избрано да играе Хана. За известно време го бяха излъчвали всяка седмица. Хана трябваше да търпи децата, които цитираха диалози от филма и в съблекалнята, и в столовата по време на обяд. Нима този свят се нуждаеше от още един нов филм за живота й?