Ханк скръсти ръце на гърдите си; изглеждаше едновременно неуверен и някак впечатлен. Няколко секунди не каза нищо, дъвчейки замислено палеца си. Най-накрая кимна.
— Добре. Убеди ме. Дай да опитаме.
Хана зяпна изненадано.
— Наистина ли? — Тя всъщност не бе очаквала, че молбата й ще бъде удовлетворена.
Ханк кимна.
— Но ако не се получи се връщаш към Наоми. — Той се изправи и разтърси ръката й. — Поздравления. Ще се обадя в правния отдел да подготвят договора.
— Няма да съжаляваш! — избъбри Хана. После излезе на заден ход от караваната, бъбрейки отново каква невероятна възможност й е дадена и как наистина ще се постарае. Когато Ханк затвори вратата зад нея, на лицето й грейна широка усмивка и тя изписка щастливо.
— Да! — извика тя. — Да, да, да!
— Не мога да повярвам!
Хана се обърна и едва не падна по стълбите. Пред нея стоеше Хейли, преметнала сива чанта през рамо. Тя гледаше Хана с посърнало лице, сякаш беше чула целия й разговор с Ханк.
Преди Хана да успее да каже нещо, Хейли се приближи с решителна крачка до нея.
— Как се осмеляваш да минеш през мен? — изръмжа тя.
Хана примигна.
— Ти напусна! — произнесе с писклив глас тя. — И каза, че си нещастна!
Ноздрите на Хейли пламтяха.
— Ти ме убеди, че постъпвам правилно.
Устата на Хана се отвори и затвори.
— Но…
Хейли протегна ръка, за да я накара да млъкне.
— Но нищо — изсъска тя. Очите й бяха студени и сурови. — Ти си кучка и лъжкиня, Хана. Не спирах да те питам как се справям и ти лъжеше ли лъжеше. „Страхотна си, Хейли“, „Добра работа, Хейли“. — Тя размаха пръст пред лицето на Хана. — Ще ти го върна. Помни ми думата.
След това се врътна и тръгна към огромния, взет под наем джип кадилак „Ескалейд“, от който често се оплакваше, докато шофираше по криволичещите задни улици на Роузууд.
— Хейли! — извика Хана със слаб глас. Но момичето очаквано не се обърна, скочи на предната седалка, запали двигателя и изхвърча с пълна скорост от паркинга.
Няколко часа по-късно Хана стоеше на гарата в Роузууд и не спираше да поглежда телефона си. Досега беше изпратила дванайсет есемеса на Хейли, но тя не беше отговорила на нито един. Направих грешка. И, Съжалявам. И, Ще се откажа от ролята, само кажи. Опита се да се свърже и с Джаред, с надеждата той да й каже, че Хейли понякога се държи така и след няколко дни ще се успокои, но той също не й отговори. Не беше честно — беше се случило най-хубавото нещо на света. Би трябвало да е напълно щастлива. Вместо това се чувстваше ужасно и тъпа болка човъркаше стомаха й.
Поне Майк щеше да се появи всеки момент; той, щеше да празнува с нея. Имам изненада за теб, му беше писала тя, без да му казва каква. Крачеше напред-назад по платформата и не спираше да поглежда часовника си. Макар да беше малко след четири и имаше доста време до мръкване, празната гара я караше да се чувства неспокойна. Нещо метално издрънча на стълбите. Тя рязко се обърна. Али? Чу се ново издрънчаване, последвано от продължителна въздишка. Кожата й настръхна. Тя зачака, изпълнена с ужас, излизането на човека иззад ъгъла. Но не се появи никой.
Разнесе се пронизително свирене. Влакът навлезе с пуфтене в гарата и Хана зачака развълнувано, докато слязат всички пътници. Майк вървеше най-отзад, преметнал през рамо сака „Джак Спейд“, който му беше подарила миналата Коледа. Хана лекичко изписка и му махна с ръка, но когато Майк я погледна, очите му бяха студени. Той тръгна към нея, подмина я и продължи към стълбите.
— Хм, ехо? — каза Хана, подтичвайки след него. — Колко бири са ти дали във влака? Нима си толкова пиян, че си забравил как изглежда приятелката ти?
Майк изкачи стълбите, но вместо да тръгне към колата на Хана, той се запъти към външния паркинг.
— Къде отиваш? — попита нервно Хана.
— Татко ще ме вземе — отвърна Майк с равен глас.
— Майк. — Хана го хвана за ръката. — Колата ми е тук. Какво става?
Майк я изгледа със студен поглед. Очите му бяха кървясали, сякаш беше плакал. Сърцето на Хана заби ускорено. Най-накрая той й подаде телефона си.