— Прикрих ги с листа. От земята изобщо не могат да се видят. И няма жици — работят на слънчеви батерии. Наистина не могат да се открият, освен ако някой нарочно не ги търси.
Грег прокара ръка по главата си.
— Не мога да повярвам, че сте успели да се промъкнете покрай нея.
Тя притисна ръце към гърдите си.
— Е, мисля, че успяхме. Наблюдавахме денонощно къщата, но засега Али не се е появявала. Но… някой друг беше там. — Буца заседна в гърлото й. — Доминик. Почти съм сигурна в това.
Тя му разказа за преследването на Доминик от предишната нощ. Грег се отдръпна назад. Очите му се изцъклиха.
— И според теб какво е правил Доминик там?
— Прегледах отново касетата. Като че ли чакаше някого. — Устните й потръпнаха. — Може би Али.
Грег леко кимна и погледна към телефона в скута си. Той пиукна и момчето чукна по него, отговаряйки на едно съобщение толкова небрежно, сякаш разговаряха за времето. Но едно мускулче на челюстта му потрепна. Спенсър се зачуди дали наистина не е разстроен. Може би се беше ядосал, че е поемала такива рискове. Или може би се беше разстроил, че не му е казала досега.
— Виж, знам, че не искаш да се занимавам сама с това, но нямах друг избор — каза тя. — Никой не иска да ни чуе. Никой не иска да помогне. Трябва да я хванем. — Тя поклати глава. — Но сега, покрай цялата тази история с Котетата на Али, започвам да се чудя. Ами ако те са хората, за които всъщност трябва да се притесняваме? Ами ако те са виновни за всичко, а Али наистина е мъртва?
— О, не е мъртва.
Спенсър потрепна. Лицето на Грег беше в профил, осветен от огъня.
— Моля? — попита тя.
Той се обърна с лице към нея. Изражението му беше странно спокойно, всички следи от тревога бяха изчезнали.
— Казах, че не е мъртва — повтори той и се усмихна. — И със сигурност идва за теб.
Сърцето на Спенсър подскочи. Тя се отдръпна от Грег и се плъзна назад по дивана.
— К-какво?
Грег се усмихна любезно.
— Трябва да ти благодаря, Спенсър. Чудех се дали има камери. Мислех си за това вчера, докато бях там.
Спенсър примигна. Мислите препускаха в главата й.
— Какво имаш предвид под това вчера?
Той плъзна ръка по облегалката на дивана.
— Онзи, когото видя пред къщата, не беше Доминик. Той дори не съществува.
Спенсър скочи на крака; повдигаше й се.
— Р-разбира се, че Доминик съществува. Той не спира да ми изпраща имейли. Видях го по време на дискусията в Ню Йорк.
Грег просто се усмихна.
— Това беше един приятел, когото помолих да ми помогне онази вечер. А онези имейли? Аз ги писах. — Той погледна към небето. — Мислиш се за страхотна, но не си. Ти си просто една позьорка и скоро хората ще го разберат.
Сърцето й биеше ускорено. Тя се отдръпна от него.
— Ти си Доминик? Защо?
— Защото трябваше да ми се довериш, трябваше да създам заплаха, за да ме допуснеш до себе, си. — Той гордо скръсти ръце на гърдите си. — И абсолютно се получи. Ти ми каза всичко, което исках да знам.
Стомахът й се сви, точно както онзи път, когато колата й поднесе в една дъждовна буря и една не се блъсна в мантинелата.
— Ти си от Котетата на Али — прошепна тя.
Той се ухили.
— Тя много ще ме обича заради това.
Тя. Спенсър го очакваше, но въпреки това притисна длан към устата си.
Грег стана от дивана и пристъпи към нея със същата странна усмивка. Спенсър се отдръпна назад, като едва не се блъсна в камината. Пристъпи вдясно, избягвайки на косъм дървения бюфет. Грег я последва с изпънати рамене и студени очи. С един скок щеше да я събори на земята. На какво бе способен? Какво му беше заповядала Али?
— Ти познаваш Али — прошепна тя с треперещ глас. — Наистина си разговарял с нея.
Грег поклати глава.
— Никога очи в очи. Но да. И я харесвам.
— Защо? — едва не изписка Спенсър.
— Защото е очарователна. И загадъчна. И красива.
Това беше най-лудото нещо, което Спенсър беше чувала някога.
— През цялото време… това е била причината да искаш да ме опознаеш? — Очите й се напълниха със сълзи. — Защото тя те е накарала?
Грег изсумтя.
— Тя ми каза, че лесно се привързваш. Каза, че си емоционална.