Тя ми каза. Каза. Като че ли Али изобщо познаваше Спенсър. Но въпреки това я заболя — защото Али беше права. Тя наистина се привързваше лесно. Всичките й обещания вече да не вярва на никого, всичките й клетви, че ще внимава — и пак бе попаднала право в широко отворената паст на Али. Тя знаеше, че Спенсър е самотна. Знаеше, че търси някой, който да подхранва егото й. Точно по този начин бе подготвила Грег, беше го програмирала така, че да улучи Спенсър право в слабото място.
Внезапно тя осъзна нещо. Най-накрая разполагаше с някой, който всъщност знае нещо. Тя бавно и внимателно напипа телефона в джоба си. Трябваше да се обади на полицията. Пръстите й опипаха клавиатурата и тя се опита да набере 911.
Телефонът иззвъня и се разнесе нечий глас, който каза:
— Какъв е спешният случай?
Спенсър погледна към Грег.
— Кажи ми как се свързваше с Алисън Дилорентис. Кажи ми къде се намира тя сега.
Грег избухна в смях.
— Спенсър, аз не съм глупак. — Със светкавично бързи рефлекси той измъкна телефона от джоба й, изтича в коридора и го хвърли в големия фонтан. Чу се шумно пляскане и той потъна на дъното.
— Хей! — изпищя Спенсър и бръкна с две ръце в студената вода. Сграбчи телефона си и го измъкна. Екранът беше тъмен и връзката бе прекъсната.
Някой ахна зад гърба й и тя рязко се обърна. Едно малко момче със син балон в ръка стоеше в коридора и я гледаше с ококорени очи.
— Телефонът ти се счупи?
Спенсър огледа коридора с разтуптяно сърце. Грег беше изчезнал.
— Къде отиде момчето, с което разговарях? — попита тя. Момченцето я погледна безизразно, след което продължи да подхвърля балона си във въздуха. Това не можеше да се случва. Спенсър се затича по коридора, спъвайки се с високите си токчета.
— Грег! — извика тя. Изтича до високия прозорец и погледна към игрището за голф с надеждата, че ще го види как се скрива зад хълма.
Но той беше изчезнал безследно. И беше отнесъл тайните със себе си.
28.
Кръговрат
— Ето и последната ни героиня на деня! — изграчи облечената в костюм от туид жена, улови Емили за ръката и поведе баща й към фоайето на кънтри клуба. — Емили Фийлдс, аз към Шарън Уинтърс! Какво щастие! Заповядай, скъпа! Налей си малко пунш!
Емили погледна нервно през рамо към родителите си, които я бяха последвали вътре, но те вече разговаряха с някаква жена от рекламната комисия, в която участваше и майка й. И те й оказваха една подкрепа!
Тя погледна крадешком телефона си, който лежеше в чантата й. На екрана вървеше видеото от охранителните камери; изображението не се променяше, с изключение на някое листо, което политаше към прозореца. Като си знаеше късмета, нещо щеше да се случи точно докато не гледаше. Спенсър беше видяла някой на камерите. Този човек — или някой друг — можеше отново да се върне.
Шарън продължаваше да я води към балната зала. Емили се огледа. В дъното беше разположена масата на диджея и от гигантските тонколони се лееше танцова музика. Десетки деца, които Емили познаваше от училище, размахваха ръце във въздуха и се бутаха един в друг. Един поглед към безгрижните им лица бе достатъчен, за да й се прииска да се обърне и повече да не се върне тук.
Но Шарън стискаше силно ръката й.
— Ето я Хана! — изчурулика тя, сочейки към дългата маса в другия край на балната зала. На нея седеше единствено Хана и отчаяно почукваше по клавиатурата на телефона си.
Емили се изтръгна от хватката на жената и тръгна към приятелката си. Хана я погледна с нещастна физиономия и побутна една чиния със сладки към нея.
— Шарън донесе това за нас. Но аз просто не мога да хапна нищо. — Тя огледа залата с отчаян поглед, след което се втренчи в ръцете си. — Майк не ми говори. Всичко е пълна каша.
На Емили също не й се ядеше нищо.
— Откога си тук? — попита тя.
— От около час. Не знам къде изчезна Ариа — кавалерът й отиде да я търси. — Тя въздъхна. — Опитах се да изпратя съобщение на Спенсър, но тя също не се обажда.
Емили отново погледна към видеото от камерите — нищо. След това огледа стаята. Другите две момичета не се виждаха никъде. Погледът й попадна върху големия банер, окачен близо до диджея, чийто надпис гласеше „НИЕ ОБИЧАМЕ ВСИЧКО И ВСЕКИ В РОУЗУУД!“. Имаше снимки на различни места от града: магазините на Ланкастър авеню, покрития мост, есенния листопад, кулата на Холис. Докато Емили разглеждаше снимките, тя осъзна, че прави негативни асоциации с всяка една от тях. Беше получила съобщения от А. до кулата на Холис и пред магазините. Спомни си как бе ритнала купчина паднали листа миналата есен, докато се опитваше да осъзнае, че Али, нейната стара приятелка, се беше опитала да ги убие. А след това се беше опитала да се самоубие, като скочи от покрития мост.