Ариа я потупа по ръката.
— Не, не трябваше. Нямахме никаква представа какви ги вършеше там долу. Може и да е имала пистолет, Ем. Постъпихме правилно, като не се издадохме.
— Но какво правеше тя? — извика Емили. — Каква беше тази белина? — Тя ги погледна. — Убила ли е някого в тази къща?
— Някой е убил някого — отвърна бавно Ариа и погледна роклята, която държеше в ръцете си. Може и да си представяше, но платът й се струваше топъл, сякаш все още не бе изгубил телесната топлина на Али.
Тя преглътна на сухо, осъзнавайки внезапно какво трябва да направят. Извади телефона си и отключи екрана. Емили я гледаше внимателно, след което рязко си пое дъх.
— Какво правиш?
— Мисля, че трябва да се обадим в полицията — отвърна Ариа.
Емили задържа погледа й, но не възрази. Така беше редно. На каквото и да бяха станали свидетелки, то беше извън техния контрол. И дори Али да не беше убила някой в онази къща — в което Ариа силно се съмняваше — все някой го беше направил.
31.
Игра на изчакване
Емили предложи на момичетата да спят у тях, тъй като никой не искаше да се прибере сам у дома. Когато Емили отвори вратата на къщата, всички се събраха в гаража. Стаята беше тъмна и тиха, лампите и телевизорът бяха угасени. Във въздуха леко се усещаше ароматът на изгасена свещ.
— Ще трябва да ми обясниш някои неща.
Всички изпищяха в един глас. Лампата светна. Родителите на Емили седяха на дивана в ъгъла. Баща й все още бе облечен с костюм, а майка й с роклята си на цветя, с които бяха отишли на благотворителния бал. Носът и очите на госпожа Фийлдс бяха зачервени, сякаш беше плакала.
Емили наведе очи. Приятелките й бяха разрешили проблема със семействата си по пътя за насам. Емили знаеше, че би трябвало първо да се обади вкъщи, но някак си не можеше да накара мускулите на пръстите си да наберат номера. Беше твърде разсеяна, мислите й все още се въртяха около Али, къщата до басейна и онова, което се беше случило там.
Госпожа Фийлдс се приближи до нея и я хвана за рамене.
— Къде беше?
— Ние… — Емили сви рамене и поклати глава. Нямаше представа какво да отговори. — Съжалявам. Не трябваше да напускам партито, без да ви се обадя предварително.
— Съжаляваш? — Госпожа Фийлдс я погледна смаяно. — Изчезваш, а после единственото, което ни казваш, е, че съжаляваш? Не вдигаше телефона си, нямаше те никаква… Бояхме се, че се е случило най-лошото.
Бащата на Емили се намръщи още повече.
— Смятахме да се обадим на полицията.
— Вината е моя — обади се Спенсър. — Събрах всички и ги помолих да се махнем за малко оттам. Чувствахме се някак травмирани зад онази маса, под погледите на всички — това ни донесе доста неприятни спомени. Взехме по нещо за хапване. Това беше.
Емили й хвърли признателен поглед. Останалите момичета бяха разказали същата история и на своите родители, но Емили се изненада как може Спенсър да лъже толкова убедително майка й. Но пък това си беше истина донякъде, с изключение на частта за яденето. Настина бяха травмирани. Но по различни причини.
Господин и госпожа Фийлдс се спогледаха. Майката на Емили изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче отново.
— Просто се безпокояхме — сгълча я тя. — Напоследък беше толкова… притеснена. И тези синини по врата, който си си направила. А и прекарваше твърде много време в стаята си. Знам, че спиш в гардероба, вместо на леглото си. И съм те чувала да плачеш…
Емили усети, как приятелките й се размърдаха смутено. Тя не отместваше поглед от земята. Може би отдавна трябваше да разкаже на майка си за Джордан. Може би тя щеше да разбере… и да я остави на мира.
— Ако не ти се ходеше на партито, трябваше да ми кажеш — додаде господин Фийлдс мрачно.
— Не знаех, че имам избор — промърмори Емили; думите прозвучаха по-рязко, отколкото бе възнамерявала.
Госпожа Фийлдс въздъхна. Емили не знаеше дали това бе въздишка от смущение или от разочарование — може би и двете. Но всъщност не я интересуваше.
— Ще трябва да те накажем — каза госпожа Фийлдс. — Две седмици никакво излизане навън. Ако се наложи да напуснеш къщата, някой от нас ще те придружава.
Емили дори не реагира на думите й. Защо да й пука, че е наказана? И без това навън вече нямаше нищо, което да я интересува.