— Искаш ли да ми помогнеш да подредя тази изложба? — попита Ила и посочи картините, които бяха подпрени до стените. Художникът, възрастен мъж със стърчащи от ушите косми, на име Франклин Ходжуел, беше излаган милион пъти в галерията и картините му, представящи източнопенсилвански пейзажи, ята от гъски и двуколки на амиши, гарантирано носеха големи печалби. — Тоест само ако искаш — додаде бързо Ила.
— Ако имаш някаква друга работа, няма проблем.
— Не, мога да помогна. — Ариа взе една картина на плевня и я закачи на стената. — Мога да ти помогна и с коктейлното парти, ако искаш.
— Само ако ти искаш — рече колебливо Ила, хвърляйки й дълъг, многозначителен поглед.
След нападението на Ник, Ариа прекарваше почти всяка минута в галерията. И си имаше причини за това. Първо, тя работеше тук, макар й само почасово. Второ, чувстваше се добре край силната си, стабилна, успокояваща майка. И трето, тя наистина нямаше какво друго да прави.
Знаеше, че майка й го намира за странно. Знаеше и какъв е въпросът, който Ила умираше да зададе: Какво щеше да прави Ариа през лятото… и следващата година? Приятелките й кандидатстваха в университети и ако успееха да съберат всички кредити, щяха да се запишат през есента. Ариа реши да пропусне годината и да попътува из Европа, но самата мисъл да отиде сама в някоя чужда страна я плашеше. Може би защото последният път, когато бе излязла зад граница, в Исландия, тя се беше замесила в международен арт скандал и беше срещнала Ник, лудия приятел на Али, предрешен като сексапилен герой-отмъстител на име Олаф.
Неохотно обмисли възможността да се запише на артистичен лагер в Орегон, но крайният срок за изпращане на молбите беше изтекъл предишната седмица. След това обмисли идеята да се запише на арт курсове в Университета по изкуства във Филаделфия, но първият ден вече отмина и възможността бе изпусната.
Чувстваше се… заседнала. И уплашена. Като че ли всеки път, когато затваряше очи, в съзнанието й се появяваше ликът на Али. Последният път, когато я бяха видели, тя изглеждаше зловещо, като изкопан труп. Образът й я преследваше толкова плътно, че в опитите си да го изхвърли от главата си, тя беше нарисувала портрет на Али на едно огромно платно в задната част на галерията. Всъщност беше нарисувала две версии на Али: едната на момичето, което бе видяла в мазето на порутената къща до сградата, в която се намираше офисът на Ханиния баща, а другата бе портрет на старата Али, недостижимото, свръхпопулярно момиче от началото на шести клас. Ариа бе използвала стари скици на Али, които бе нарисувала в деня, когато момичето беше разкъсало плаката на Капсулата на времето, залепен на фасадата на „Роузууд Дей“ и беше обявило, че ще намери парче от знамето на Капсулата. Това се беше случило преди близначките да разменят местата си. Преди Кортни Дилорентис да дойде при тях четирите на благотворителния бал и да им предложи да станат най-добрите й приятелки.
След като помогна на Ила, Ариа се върна в задната стаичка и се осмели да огледа отблизо двете картини на Али. Обикновено не беше особено добра в портретите — беше нарисувала цял тон на Ноъл Кан, нейният може би вече бивш приятел, и нито един от тях не успя да улови същността му. Но Алината „алиност“ сякаш струеше изпод четката й и предаваше всяка нейна черта със смразяваща точност. Достатъчно й бе да погледне платното, за да подуши гадния дъх на Али и да потрепери, щом се взре в големите й, яростни очи. Когато Ариа се обърна към портрета на Али от шести клас, снизходителната усмивка на момичето я накара да се почувства дребна и незначителна, както в онзи ден, докато седеше сама на оградата на „Роузууд Дей“ и я скицираше.
Тя излезе от стаичката и затвори вратата зад себе си. Продължителното общуване дори с портретите на Али я докарваше до безумие.
Ариа огледа обширната изложбена зала на галерията, търсейки някаква работа, но всъщност това не беше нейната смяна, а и двамата дежурни асистенти, Бърни и Сиера, също умираха от скука. Внезапно зърна една фигура през прозореца и сърцето й се качи в гърлото.