Торбичката се поклащаше пред очите на Емили. Постепенно погледът й се фокусира. В едното й ъгълче имаше нещо перлено, бяло и омазано в кръв. Емили се намръщи, после отстъпи назад. Това беше зъб.
— На кого е? — извика Ариа.
Фуджи свали очилата си и ги погледна сурово. В очите й нямаше и капчица доброжелателство, което изненада Емили. Тя трябваше да им е благодарна, нали?
— Мисля, че знаете на кого е, момичета. Онова, което аз искам да знам, е, къде е тялото?
Всички потрепнаха. Сърцето на Емили заблъска в гърдите й.
— Кое тяло? — попита Хана.
— Онова в потока не е ли на Грег? — обади се Спенсър.
Фуджи притисна длан към челото си.
— Знаем какво сте правили в Ашлънд, момичета. Имаме свидетели, които потвърждават, че сте душили наоколо. Свидетелстват за въпросите, които сте задавали на съседите и хората в минимаркета. След това намерихме охранителните ви камери. Видяхме колко калпаво сте почистили. Намерихме отпечатъците ви из цялата къща.
Емили разбираше по отделно думите на Фуджи, но не схващаше цялостния им смисъл. Дори не можеше да проумее за както говори агентът.
— Чакайте малко — избъбри тя. — Ние сме почистили? Какво имате предвид?
— Очевидно сте направили нещо снощи и след това сте се опитали да го почистите. Лошо, смея да добавя. — Фуджи се намръщи. — Пръскането с белина по пода не измива кръвта, дами.
Белина? Сърцето на Емили спря.
— Не сме го чистили ние! — извика Спенсър, която също осъзна за какво става дума. — Някой друг го направи! Ние бяхме там, в къщата, на втория етаж. Чухме всичко, но се страхувахме да погледнем кой е долу.
— Така е — потвърди Емили. — Оборудването е наше — шпионирахме с надеждата да хванем Али. Но не сме правили нищо в онази къща. Никого не сме наранили; нищо не сме чистили. Просто се оказахме там.
— Сигурна ли си в това, Емили? — Фуджи я гледаше, без да мига. — Значи не си ходила горе сама няколко дни по-рано и не си потрошила цялото място, след което не си заплашвала някого, че ще го убиеш, ако някога се върне отново?
Емили усети погледите на приятелките си. Бузите й пламнаха.
— За какво говори тя? — попита Спенсър.
— Защо казвате това? — изсъска Ариа.
— Емили, какво става? — обади се майка й.
— Охранителните камери са запазили записите от последните седем дни — отвърна Фуджи с намек за усмивка на лицето. — Трите от тях, които открихме, бяха строшени, но четвъртата — онази, която показва вътрешността на къщата — е все още непокътната, макар вече да не записва. Гледахме записа ти, Емили. Видяхме как изкъртваш нещата от стените, как трошиш всичко пред очите ти. Открихме отпечатъците ви и по всички камери. Знаехме, че са вашите, още преди да ни го кажете.
— Аз… — Емили замълча. Нямаше представа какво да каже. Наистина беше потрошила къщата. В онзи ужасен ден, когато Джордан бе убита, след като се беше качила в къщата… тя каза ужасни неща. Но…
Емили поклати глава.
— Добре. Добре. Но ние не сме… убивали никого. Беше Алисън. Кълна се.
— Това е невъзможно! — изфуча Фуджи. Лицето й пламтеше. — Съседите казаха, че са чули писъци. Последва онова обаждане — от вас. И какви бяха тия приказки за момчето в потока? — Тя присви очи. — Откъде знаете за това?
Брадичката на Спенсър потрепери.
— В-видях го в новинарския сайт.
Но Фуджи изглеждаше вбесена. Мислите на Емили продължаваха да препускат в главата й. Какво ставаше тук, по дяволите? Защо изведнъж се бе почувствала толкова… обвинена?
— Освен това, момичета, намерихме дневника — продължи Фуджи. — За всички неща, които сте й причинили. Всички мъчения. Всичко е записано там. Ножовете. Веригите. Въжетата. Клещите и другите инструменти. — Тя поклати отвратено глава. — И вие сте си мислели, че ще ви се размине?
— За какво говорите? — изпищя Хана.
Фуджи стисна зъби.
— Да, били сте прави за едно нещо — Алисън е била жива. Сигурно е оцеляла след пожара в Поконос, точно както казахте. Но престанете да ми пробутвате другите глупости. Писна ми.
— Тоест как е била жива? — попита Ариа с треперещ глас; по бузите й се стичаха сълзи. После бавно погледна към найлоновата торба, която държеше в ръцете си. Фуджи проследи погледа й. Торбата се беше разтворила съвсем леко и по найлона се виждаше кръв. Очите на Фуджи се разшириха.