Формирането на армията се извършваше най-вече на териториална основа. Рицарят, та дори щитоносецът не отиваха никога сами на война; придружаваха ги оръженосци, виночерпци, пехотинци. Тъй като участвуваха със свои коне и военно снаряжение, а конете и въоръжението на хората им беше тяхна собственост, задължени бяха да сформират опълчение от васалите, поданиците и крепостните на своето владение. Посвещаването в рицарство означаваше въздигане в сан, свързан с точно определени военни задължения. Обикновеният рицар, след като събереше и екипираше хората си, се поставяше под заповедите на рицаря от по-горен сан, обикновено рицар „с пенон“10 и непосредствен негов сюзерен. Рицарите „с пенон“ се присъединяваха към рицарите „с баниера“11, наречени „банрети“, които на свой ред се намираха в подчинение на рицарите „с двойна баниера“ — командири на големите тактически съединения, сформирани в границите на тяхното баронство или графство.
„Баниерата“ на граф дьо Поатие, брата на краля, представляваше вече сама по себе си военен корпус с внушителни размери, защото включваше войските от Поату и от графство Бургундия; освен това към нея бяха придадени административно десет „банрети“, между които граф д’Еврьо, Ансо дьо Жоанвил, син на прочутия Жоанвил, и самият конетабъл Гоше дьо Шатийон, който участвуваше с войски от своето графство Порсиен.
Не без основание Филип Хубави бе поверил толкова голяма военна сила на втория си син, преди още да бе навършил двадесет и две години; баниерата на Поатие уравновесяваше в известен смисъл баниерата на Валоа, под която маршируваха войниците от Валоа, Анжу и Мен.
Друга голяма военна част се набираше, разбира се, от същинските кралски владения. Към нея принадлежеше Робер д’Артоа със своето кастеланство Конш-ан-Уш и с графството Бомон-льо-Роже, което открай време му обещаваха, но все още не му бяха дали.
По време на война градовете имаха не по-малки задължения от селата. За Фландърската армия Париж трябваше да предостави четиристотин конници и две хиляди пехотинци. Възнаграждението им щеше да се изплаща от търговците на Сите на всеки две седмици. Необходимите за обоза коне и коли бяха реквизирани от манастирите.
На 24 юли 1315 година, след обичайното при такива случаи закъснение, в църквата „Сен Дени“ Луи Х прие от ръцете на абат Ежидиюс дьо Шанбли, отговорния пазител, орифламата на Франция — дълга червена копринена лента с извезани на нея златни пламъци (на които дължеше името си: „l’or-y-flambe“ и прикрепена на дръжка, покрита с позлатена мед.
От двете страни на орифламата, носена като реликва, се развяваха двата кралски флага — отдясно синият с кралските лилии, отляво белият кръст.
Когато армията потегли, тя включваше всички опълчения, дошли от запад, юг и югоизток, лангдокските рицари и бойците от Нормандия и Бретан. Баниерите на херцогство Бургундия, на Шампан, Артоа и Пикардия щяха да се присъединят пътьом към нея някъде при Сен-Кентен.
Беше един от редките слънчеви дни на това дъждовно лято. Ярките лъчи искряха върху хилядите копия, върху стоманените шлемове, ризниците и изписаните с ярки цветове бойни щитове. Рицарите си показваха един на друг последните новости във въоръжението — нов вид задтилник, с който шлемът се закрепваше по-добре на главата, нов процеп за очите, през който се виждаше по-добре, или пък позаоблен предпазник, който бранеше рамото от удари с боздуган или отбиваше остриетата на мечове.
По протежение на няколко левги след бойците се точеше обозът от четириколесни каруци, които носеха храни, ковашки работилници и други припаси; след него идваха екипажите на търговците, на които бе разрешено да съпровождат армията, и пълни коли с леки жени, надзиравани от съдържателите на „бардаците“.
На другия ден проливният дъжд започна наново, пътищата се размекнаха, образуваха се коловози, водата се стичаше по железните шлемове, проникваше под ризниците, слепваше козината на конете. Всеки човек тежеше с по десет ливри повече.
И следващите дни продължи да вали — дъжд, дъжд и пак дъжд…
Фландърската армия не стигна въобще до Куртре. Спря в Бондюи край Лил, пред придошлата Лис, която преграждаше пътя, заливаше полята, заличаваше всички друмища и се просмукваше в глинестата почва. Тъй като не можеха да продължат по-нататък, вдигнаха лагер на това място под поройния дъжд.
VI. КАЛНИЯТ ПОХОД