В кралската шатра — огромна палатка, извезана цялата с лилии, макар че и в нея шляпаха в кал, както навсякъде другаде — Луи Х, заобиколен от по-младия си брат Шарл, неотдавна провъзгласен за граф на Марш, от чичо си граф Валоа и канцлера Етиен дьо Морне, слушаше конетабъла Гоше дьо Шатийон, който описваше положението на армията. В доклада му нямаше нищо насърчително.
Шатийон, граф на Порсиан и сир на Кревкьор, беше конетабъл от 1284 година, тоест от самото начало на царуването на Филип Хубави. Беше преживял съкрушителното поражение при Куртре, победата при Монз-ан-Певел и много други сражения по тази винаги застрашена северна граница, където сега идваше за шести път. Шестдесет и пет годишен, среден на ръст, той имаше яка, набита фигура, която не се смаляваше нито от годините, нито от умората. С набраздения си врат, който се подаваше из бронята, с полупритворените клепачи, а и с навика да върти главата си бавно отдясно наляво, приличаше на костенурка. Изглеждаше муден, защото беше разсъдлив. Физическата сила и храбростта му в бой внушаваха не по-малко уважение, отколкото способности му на стратег и пълководец. Беше воювал твърде много, за да обича още войната, и за него тя беше вече само политическа необходимост; говореше прямо, без заобикалки и не се залъгваше с пустословно перчене.
— Сир — каза той, — храните и припасите вече не достигат до войската, колите са затънали в мочурища на шест левги оттук, впряговете се чупят, когато се мъчат да ги измъкнат. Хората почват да роптаят от глад и гняв, баниерите, които все още имат какво да ядат, трябва да бранят припасите си от съседите; преди малко стрелците от Шампан и от Перш стигнаха до бой и само това оставаше, нашите войници да се сбият помежду си преди още да са излезли срещу противника. Ще бъда принуден да беся, а това никак не обичам. Все едно, стърчащите бесилки няма да заситят стомасите. Вече имаме толкова много болни, че лекарите-бръснари не могат да насмогнат, и както върви, скоро ще се отвори голяма работа за свещениците. Така е вече четири дни, а няма изгледи времето да се подобри. Още два дни и ще настъпи истински глад, и тогава никой няма да може да възпре хората да не дезертират, за да дирят храна. Всичко плесенясва, гние, ръждясва…
И за доказателство той разтърси късата си металическа наметка със струящата се от нея вода, която бе снел от раменете си на влизане.
Кралят крачеше в кръг, нервен, неспокоен, възбуден. Отвън се чуха крясъци и плющене на камшици.
— Да спрат тази врява там — извика Вироглавия, — вече не можем да чуем думата си!
Един щитоносец повдигна платнената врата на шатрата. Дъждът продължаваше да вали пороен и пред входа на палатката се беше спуснала сякаш втора завеса. Тридесетина коня, затънали в калта до над глезените, бяха впрегнати за огромна бъчва, която не можеха да помръднат.
— Къде носите това вино? — попита кралят коларите, които газеха из тинята.
— На монсеньор д’Артоа, сир — отвърна един от тях.
Вироглавия ги стрелна с големите си, изпъкнали очи, поклати глава и се обърна, без да продума.
— Та за какво говорех, сир? — подзе отново Гоше. — Днес може би ще имаме какво да пием, но за утре не разчитайте вече… Да, да, трябваше по-настойчиво да ви помоля да се вслушате в съвета ми. Аз бях на мнение, че трябва да спрем по-рано и да се установим на някое възвишение, вместо да затъваме в това мочурище. Монсеньор дьо Валоа и самият вие настояхте да продължим. Боях се да не ме вземат за страхливец и да не ме упрекнат заради възрастта им, ако попреча на армията да върви напред. Но сгреших.
Шарл дьо Валоа се канеше да възрази, когато кралят попита:
А фламандците?
Те са отсреща, от другата страна на реката, също тъй многобройни като нас и не ще да са на по-добър хал, мисля, но са по-близко до продоволствието си, а им помагат и хората от техните селища. Дори утре водата да спадне, ще са по-добре подготвени да ни нападнат, отколкото ние тях.
Шарл дьо Валоа повдигна рамене.
— Хайде, хайде, Гоше, дъждът ви разваля настроението — рече той. — Кого искате да убедите, че една хубава кавалерийска атака няма да обърне в бяг тази паплач от тъкачи? Тръгнем ли срещу тях с нашата стена от брони и гора от копия, ще се пръснат като палци.
Макар и целият покрит с кал, графът изглеждаше величествен със злато везаната си копринена туника, надяната върху ризницата; наистина приличаше повече на крал от самия крал. Роднина на всички той беше сроден и с конетабъла, тъй като третата му жена беше от рода Шатийон.
— Познава се, Шарл — отговори Гоше, — че не сте били при Куртре преди тринадесет години. По това време воювахте из Италия за папата. Аз пък видях как тази паплач от тъкачи, както ги наричате, срази нашите рицари, които бяха премного избързали, как ги сваляше от седлата им и ги съсичаше с ножове в доспехите им, без да си прави труд да взема пленници.