— Хубаво го е измислил тоя умник, за да отмъсти на своите врагове и да облекчи мъката си — каза със смях Филип дьо Поатие. — А къде е сложил моите роднини?
— В чистилището, монсеньор — отвърна бакалавърът, който по всеобщо настояване бе отишъл да донесе книгата, преписана върху дебел пергамент.
— Тогава прочетете ни какво е написал за тях или по-скоро преведете го за тия от нас, които не разбират италиански.
— Не смея, монсеньор…
— Е, не се страхувайте. Добре е да знаем какво мислят за нас ония, дето не ни обичат.
— Есер Данте си представя, че среща някаква сянка, която силно трепери. Запитва сянката за причината на нейните мъки и ето какво му отговаря тя: Бях коренът на лошото растение, земята християнска скрило в мрак и рядко дало свястно поколение. Да можеха Лил, Брюге, Кант, Дука, ще отмъстят, че имам аз причина за мъст да моля Съдията благ.
— Виж, това звучи като пророчество и съвсем приляга на положението, в което се намираме сега — рече граф дьо Поатие. — Тоя поет добре познава ядовете ни с Фландрия. Продължавайте…
— Това пък е чиста лъжа — прекъсна го граф дьо Поатие и изпъна кръстосаните си дотогава дълги крака. — Злостна легенда, която разпространяваха на времето, за да ни навредят. Юг е бил херцог на Франция13.
През цялото време докато четеше Ерон, той не преставаше да коментира спокойно, понякога иронично, нападките, които италианският поет, вече прочул се в собствената си страна, отправяше срещу кралската династия. Данте обвиняваше Шарл Анжуйски, брата на Луи Свети, не само че е убил законния наследник на неаполския трон, но и че е отровил свети Тома Аквински.
— Ето че е подредил хубаво и нашите братовчеди от Анжу — каза полугласно граф дьо Поатие.
Но френският благородник, върху когото Данте се нахвърляше с най-голям гняв, върху когото сипеше най-лютите си клетви, беше един друг Шарл, опустошил Флоренция и пронизал я в корема „с копието юдино“.
— Ами че тук става дума за чичо ми Валоа и за големия му поход в Тоскана, когато беше главен галски наместник! Това е, значи, причината за такава ядна отмъстителност. Както изглежда, монсеньор Шарл ни е спечелил добри приятели в Италия14.
Присъствуващите се спогледаха, не знаейки как да реагират. Но като видяха, че Филип дьо Поатие се усмихна, потривайки лице с дългата си бледа длан, се осмелиха да се засмеят. В обкръжението на граф дьо Поатие не обичаха много граф дьо Валоа…
Не само поетът Данте мразеше френските владетели. Те имаха и други врагове, също тъй заклети, та дори в редовете на собствената си армия.
На двеста крачки от шатрата на граф дьо Поатие, под една от лагерните палатки на рицарите от графство Бургундия сир дьо Лонгви, мъж нисък, със суховато и строго лице, разговаряше с някакъв странно облечен човек, наполовина монах, наполовина войник.
— Добри новини ми носите от Испания, брате Еврар — каза Жан дьо Лонгви; — приятно ми е да чуя, че нашите братя в Кастилия и Арагон са възстановили своите командерии. На тях им върви повече, отколкото на нас, които сме принудени да действуваме в мълчание.
Жан дьо Лонгви беше племенник на великия магистър на рицарите-тамплиери — Жак дьо Моле, и се смяташе за негов наследник и приемник. Беше се заклел да отмъсти за кръвта на своя чичо и да измие позора от паметта му. Преждевременната смърт на Филип Хубави, дошла да осъществи прословутото тройно проклятие, не бе обезоръжила омразата му; той я прехвърли върху наследниците на Железния крал, върху Луи Х, Филип дьо Поатие и Шарл дьо ла Марш. Лонгви причиняваше на короната всички ядове, които можеше: воюваше в заговорническите баронски лиги и в същото време полагаше усилия да възстанови тайно ордена на тамплиерите, поддържаше връзки с оцелелите братя и ги бе накарал да го признаят за свой велик магистър15.
— Силно желая поражението на френския крал — продължи той — и ако дойдох с армията тук, то е само с надеждата да го видя пронизан от меч, него и братята му.
13
Легендата, според която Капетингите водели потеклото си от богат парижки месар, била разпространена във Франция чрез „Рицарската песен за Юг Капе“ — памфлет, съчинен през първите години на XIV в. и скоро след това забравен, но споменат от Данте и по-късно от Франсоа Вийон.
Данте обвинява Юг Капе (Хуго Капет) също така, че свалил законния наследник и го затворил в манастир. Тук има объркване на събития от края на династията на Меровингите и от края на Каролингите; всъщност в манастир бил затворен последният крал на Меровингите — Хилперик III. При смъртта на Луи V Лениви последният законен потомък на Карл Велики бил херцог Карл (Шарл) Лотарингски, който се опитал да оспори трона на Юг Капе; лотарингският херцог завършил дните си не в манастир, а в затвор, където го хвърлил херцогът на Франция.
Когато през XIV в. Франсоа I по съвета на сестра си накарал да му четат „Божествената комедия“ и чул пасажа, отнасящ се за Капетингите, той прекъснал четеца и възкликнал: „Тоя зъл поет петни моя род!“, като отказал да слуша повече.
14
Действително на 1 ноември 1301 г. Шарл дьо Валоа влязъл във Флоренция, разкъсвана от враждите между гвелфи и гибелини, и предал града на отмъщението на папските привърженици. После били издадени декретите за изпращане на много граждани в изгнание. Данте, виден гибелин и поборник на съпротивата, участвувал предишното лято в съвета на Сеньорията; по-късно бил изпратен с посланическа мисия в Рим и там бил задържан като заложник. Един флорентински трибунал го осъдил на 27 януари 1302 г. на две години изгнание и глоба от 5000 ливри въз основа на лъжливо обвинение за злоупотреба със служебното положение. На 10 март се състоял нов процес против него и този път той бил осъден на изгаряне. За свое щастие по това време поетът не бил във Флоренция, нито вече в Рим, откъдето успял да избяга; но и повече никога не видял родния си град. Разбираемо е, че той запазил към Шарл дьо Валоа и оттам към всички френски владетели дълбока и незаличима ненавист.
15
Редица съчинения и документи навеждат на извода, че орденът на рицарите-тамплиери продължил да съществува в повече или по-малко прикрита и неорганизирана форма още няколко столетия. Споменават се имена на тайни велики магистри чак до XVIII век. Изглежда поне сигурно, че през годините, непосредствено последвали разтурването на ордена, тамплиерите са полагали усилия тайно да се прегрупират и обединят. Жан дьо Лонгви, племенник на Жак дьо Моле, който се заклел да отмъсти за паметта на своя чичо в земите на графство Бургундия (т.е. на Филип дьо Поатие), оглавявал тази организация.