— Рискът е голям.
— А ти колко отгоре задържа за себе си?
— Почти нищо, мадам… Само колкото да си купя червената рокля, която ми бяхте обещали… и не ми дадохте.
Графиня Мао̀ не можа да сдържи усмивката си; младата жена знаеше как да я подхване.
— Сигурно ти стърже стомахът, опитай малко от този пачи пастет — рече тя и сама сложи един дебел резен в чинията си.
После погледна отново роговата кутийка и добави:
— Вярвам в силата на отровите, когато трябва да се отърва от някой враг, но никак не вярвам на чародейни прахове, за да спечеля на своя страна противник. Това беше твоя измишльотина, не моя.
— И все пак настоявам, мадам, че трябва да им вярваме — отвърна Беатрис. — Този е много добър, не е направен от овчи мозък, а само от билки, и то приготвени пред мен. Та отидох първо в Дурдан и взех малко кръв от дясната ръка на мадам Жана. Сетне отнесох кръвта на онази жена, за която ви бях говорила — Изабел дьо Фериен… Тя я смеси с върбика, треперушка и селим… и после тая Фериен изрече заклинателните думи, сложи сместа върху нова тухла и я изгори с ясеново дърво, за да получи праха, който ви нося. Остава само да се сипе в някакво питие, да го дадете на граф дьо Поатие да го изпие и след малко ще го видите отново пламнал от любов към жена си… с огън, който нищо вече не може да угаси. Нали трябваше да ви посети тази сутрин?
— Очаквам го. Върна се от похода снощи и го помолих да се отбие да ме види.
— Тогава веднага ще смеся праха с лечебното вино… което обикновено му давате да пие. То е силно подправено и тъмно на цвят, та прахът няма да личи. Но ви съветвам, мадам… да си легнете и да се престорите на болна, за да имате предлог да не пиете самата вие; не бива да поемете и глътка от това питие… за да не се влюбите в мадам дъщеря си.
— Във всеки случай не е лоша идея да го приема на легло — отвърна графиня д’Артоа — и да се направя, че ми е зле. Така може да се говори по-направо.
Тя накара да вдигнат трапезата, поиска да й донесат нощница и си легна отново. После повика канцлера Тиери д’Ирсон и първия си братовчед Анри дьо Сюли, който живееше у нея, и тримата се заеха с текущите дела на графството.
Малко по-късно доложиха за граф дьо Поатие. Той влезе, облечен в тъмно както обикновено; щъркеловите му крака бяха обути в меки ботуши, а под шапчицата с пера носеше главата си леко приведена над дългото тяло. — А, мили ми синко — възкликна Мао̀, сякаш самият Спасител се бе явил пред нея. — Колко навреме дойдохте. Знаете ли с какво се занимавах току-що? Накарах да ми прочетат какво е състоянието на моите имущества, за да продиктувам последната си воля. Прекарах най-лошата нощ, която можете да си представите, измъчвана до полуда от смъртни страхове; и много се уплаших да не би да се спомина, преди да съм ви казала какво ми е на душата — че ви обичам, въпреки всичко, с майчино сърце.
И в потвърждение на лъжите, които изрече, извади един мъничък реликварий във форма на медалион, който носеше на гърдите си, окачен на златна верижка, и го целуна набожно.
— Да ме пази свети Дрюон16 — рече тя, като пъхна обратно медалиона в огромния си корсаж.
Разположила се удобно сред брокатовите възглавници, с пълните си, румени бузи, закръглени рамене и месести ръце Мао̀ беше самото олицетворение на цветущо здраве. Нещо повече, дори може би имаше нужда да й пуснат една-две пинти кръв.
„Сега ще ми разиграе някаква комедия — помисли си Филип дьо Поатие. — И по нрав, и по външност тя и Робер си приличат във всичко. Мразят се, защото са си лика-прилика. Обзалагам се, че ще ми говори за него.“
Той не се излъга. Мао̀ тутакси започна да напада лошия си племенник, неговите машинации, козни и заговора, който кроеше против нея. За Мао̀ и за Робер всичко на тоя свят минаваше през графството Артоа, което двамата си оспорваха от тринадесет години насам. Всички техни мисли, постъпки, приятелства, съюзи, дори любовните им истории се оказваха някак свързани с тази борба; единият се присъединяваше към една група, защото другият принадлежеше, към противната; Робер поддържаше някоя кралска разпоредба само защото Мао̀ не я одобряваше; Мао̀ беше отнапред враждебно настроена към Клеманс Унгарска, защото Робер поддържаше идеята за тоя брак. Тази взаимна омраза, която изключваше всякакво помирение, всякакви преговори, надхвърляше целта си и човек би могъл да се запита дали между гигантката и исполина не гореше някаква страст с обратен знак, която би намерила утоление по-скоро в кръвосмешение, отколкото във война.
— Всичките му лошавини ускоряват края ми — рече Мао̀. — Научих, че е събрал всичките ми васали и те са се врекли с клетва срещу мен. Ето това събуди гнева ми и ме докара на този хал.
16
Свети Дрюон, особено почитан в Артоа, Камбрези и Ено, е роден през 1118 г. в Епиноа, спадащ тогава към епархията на Турне (Дорник) и по-късно преминал към араската епархия. Свети Дрюон се родил след извършено цезарово сечение върху тялото на вече мъртвата му майка. Още от малък проявявал необикновена набожност и страдал много от жестокостта на другите деца, които го наричали убиец на майка си. Смятайки се за виновен, той търсел всички възможни средства да изкупи това неволно престъпление. Седемнадесетгодишен се отказал от дворянския живот, раздал значителните имущества, които бил наследил, и се условил овчар при някаква вдовица на име Елизабет Льоер в село Сьобур, графство Ено, на тринадесет километра от Валансиен. Толкова много обичал животните и ги гледал тъй добре, че всички селяни го молели да пази овцете им заедно със стадото на вдовицата Льоер. Тогава именно, според легендата, ангелите започнали да гледат стадото му, докато той ходел на църковна служба…
По-късно отишъл на поклонение в Рим и то толкова му харесало, че го повторил още осем пъти. Но трябвало да се откаже от пътуванията, защото заболял от „разкъсване на червата“, болест, от която страдал, изглежда, цели четиринадесет години, като отказвал да го превързват. Въпреки лошата миризма, която се отделяла от него, добродетелите му привличали много покаяници от областта. Накарал да му построят срещу църквата на Сьобур малка колиба, от която се виждал олтарът, и дал обет да не излиза от нея до края на живота си. Удържал обещанието си дори когато църквата изгоряла, а заедно с нея и колибата; тогава всички разбрали, че е светец, защото огънят го пощадил.
Умрял на 16 април 1189 г. Всички жители от околностите се стекли в сълзи, за да целуват нозете му и да вземат по някое късче от дрипите, които носел. Феодалите на Епиноа, негови роднини, поискали да отнесат тялото му в родното му село, но колата, на която натоварили останките му, спряла на излизане от Сьобур и всички коне, докарани, за да подсилят впряга, не могли да я помръднат и крачка напред. Затова се наложило да оставят тялото на светеца там, където бил умрял.
Славата му се разраснала особено много след чудотворното изцеление на графа на Ено и Холандия, който, страдащ жестоко от пясък в бъбреците, отишъл на поклонение в Сьобур и едва коленичил пред гроба на свети Дрюон, изхвърлил „три камъка големи колкото орех“.
Денят на светеца все още се чествува по традиция в понеделник на Петдесетница в енорийската църква и при извора на св. Дрюон в Карвен-Епиноа.