— Те са се заклели да ме убият, монсеньор — каза Тиери д’Ирсон.
Филип дьо Поатие се извърна към канцлера-каноник и тогава видя, че не Мао̀, а той се беше поболял от страх.
— Тъкмо се готвех да дойда в армията, за да въдворя ред в моята баниера — подзе Мао̀, — както виждате, накарах да извадят бойното ми облекло…
И тя посочи в ъгъла на стаята един внушителен манекен, облечен в дълга рокля с железни бримки и връхна дреха с извезания герб на Артоа; встрани бяха приготвени шлем и железни ръкавици.
Мао̀ въздъхна. Жал й беше за пропуснатата възможност. Много обичаше да се облича в рицарски доспехи като мъж.
— После научих за края на тоя славен поход, който струва и пари, и чест на кралството. Да, да, може да се каже, че никак не му върви на бедния ви брат и с каквото се захване, все излиза ялова работа. Наистина, говоря ви каквото мисля, вие щяхте да бъдете много по-добър крал от него и е много жалко, скъпи ми сине, че сте се родили втори. Вашият баща, бог да го прости, често съжаляваше за това.
От времето на скандала в кулата Нел и задържането на Жана в Дурдан граф дьо Поатие бе виждал тъща си само на официални церемонии, като погребението на Филип Хубави например, или на заседания на Камарата на перовете, но никога на четири очи. Двамата се бяха гледали студено. За да възобнови връзката, Мао̀ сега постъпи наистина грубо; когато ласкаеше, тя не знаеше мярка. Покани зет си да седне по-близо до нея. Ирсон и Сюли се отдръпнаха към вратата.
— Не, не, приятели, вие не сте излишни тук; добре знаете, че нямам тайни от вас — им каза тя.
В същото време с помръдване на пръстите си им направи знак да излязат от стаята.
А беше нещо доста необичайно за големите велможи да приемат посетител на четири очи. В техните покои постоянно се навъртаха или минаваха родственици, близки, васали, прислужници. Разговорите обикновено се водеха пред очите на всички или най-малкото в присъствието на някой дворцов благородник или придворна дама. Оттук и необходимостта от намеци и недомлъвки. Когато двама събеседници се оттегляха в нишата на прозореца, за да разговарят полугласно, хората от свитата им се преструваха, че не виждат нищо, но малко им трябваше да се докачат или разтревожат. Всеки разговор при затворени врати приличаше на заговор. И точно такъв вид искаше Мао̀ да придаде на разговора си с граф дьо Поатие, ако не за друго, то поне да го направи малко по-уязвим в очите на другите и по-податлив на собствените й замисли.
Щом останаха насаме, тя го попита:
— Какви са вашите чувства към дъщеря ми Жана?
И докато той се колебаеше с отговора си, тя подхвана защитната си реч. Вярно е, Жана Бургундска бе сгрешила, много бе съгрешила дори, като не бе известила съпруга си за любовните интриги, опозорили кралския дом, и като бе станала — доброволно или неволно, кой би могъл да каже? — съучастница в скандала. Но самата тя не бе съгрешила с плътта си, нито изменила на брака; всички го признаваха, та дори самият крал Филип, колкото и разярен да беше, се бе убедил в това, щом като бе въдворил Жана в самостоятелна резиденция, без да укаже, че това й заточение е за цял живот.
— Зная, аз присъствувах на съвета в Мобюисон — каза граф дьо Поатие, който искаше да сложи край на болезнените спомени.
— А и как би могла Жана да ви измени, Филип? Та тя ви обича. Обича само вас. Спомнете си само виковете й, когато я отвеждаха с черната карета. „Кажете на монсеньор Филип, че съм невинна!“ Още ми се къса сърцето, на мен, нейната майка, че станах свидетел на това. И през петнадесетте месеца, откакто е в Дурдан — зная това от изповедника й — нито звук против вас, само думи на любов и молитви към бога да й върне сърцето ви. Уверявам ви, че имате жена по-вярна, по-предана от много други и при това сурово наказана.
Мао̀ прехвърли всички грехове, цялата вина върху Маргьорит Бургундска, и то съвсем невъзмутимо, тъй като Маргьорит не беше от най-близките й роднини, пък и не беше вече между живите. Маргьорит беше грешницата, блудницата, тя беше подмамила Бланш, бедното безразсъдно дете, тя беше злоупотребила с приятелството на Жана… Впрочем не трябваше ли да се признаят и на Маргьорит някои извинителни обстоятелства? Надеждата да станеш кралица на Навара не е достатъчна опора във всичко, а коя жена не би се чувствувала нещастна с мъжа, когото й бяха дали? Мао̀ определено смяташе, че Вироглавия е най-отговорен за собствените си беди.
— Изглежда, че вашият брат не е много надарен…
— Напротив, винаги са ме уверявали, че е съвсем нормален в това отношение, макар и малко плах или пък буен… но иначе си е бил напълно в ред — отговори граф дьо Поатие.