— Така че се надявам за ваше добро да не сте го убили. И че е било обикновен инфаркт. Защото, ако сте убили човека, спасил ви на два пъти? — Гарсия се наведе през масата и зашепна: — Човекът, занесъл на ръце майка ви в линейката? Човекът, намерил клещите, с които да ви освободи от оковите…? Не знам… Дори не искам да знам какво е заслуженото наказание за това.
— Начукай си го, Гарсия.
— Не е нужно да ми разказвате за батрахотоксина — подмина изблика му Гарсия. — Хенри вече го направи.
— Тогава и той да си го начука.
— Оставили сте сейфа отворен след бягството си от болницата. Но преди да напуснете, сте разбили шишенцата по целия под. Само че ние бяхме с костюми за биологична защита, когато влязохме там. Затова никой от нас не пострада. Можете да благодарите на Хенри за това — продължаваше да разказва Гарсия. — А Хенри? Той дълги години ви е бил добър приятел. Каза, че сте най-умният човек, когото познава… едновременно с това и най-деликатният. Може би с приятелството ви е свършено. Той поне е положил усилия да не стане така.
— Не съм…
Кейлъб спря и вдигна поглед. Най-сетне погледна Гарсия в очите. За първи път по време на целия им разговор беше абсолютно сигурен в нещо.
— Никой не може да проникне в онзи сейф. Никой!
Беше лесно да се каже, защото бе истината. Но в настъпилата тишина той се замисли за онова, което следваше от това твърдение. Погледна към ръцете си, които бяха побелели и студени от спирането на кръвообращението в китките му.
Накрая Гарсия му отговори:
— Именно…
Хвърли бележника си на масата. Така и не бе записал дори една буква в него.
— Емелин… тя като глас в главата ви ли е, или можете наистина да я видите?
Кейлъб гледаше екрана и си спомняше първите ноти на песента, която му бе изсвирила. Като чаткането на дъжда по прозорците на къща, отдалечена от останалите. Ако можеха да отидат някъде — само те, двамата — дъждът щеше да звучи по този начин по прозорците на спалнята им.
— Не искаш да захапеш, а? — подкани го Гарсия.
Кейлъб поклати глава и се наведе по-близко до екрана. Емелин не се виждаше, но може би щеше да забележи сянката ѝ. Нещо… Каквото и да било, стига да покаже, че е там. Стъклената сфера беше толкова топла в ръцете му. Топлина и светлина срещу студената зеленина на абсента в тумбестата чаша. Видя устните си да помръдват в такт с думите, които Емелин пееше в същия момент.
Гарсия се пресегна и дръпна таблета. Изключи зациклилото видео и прибра компютъра в куфарчето си.
— Тя е реална — проговори Кейлъб. Но долавяше вплетените в думите си нотки на страх и напрежение. Звучеше като човек, уловил се на нокти за перваза на висок етаж. — Запознахме се. Докосвал съм я.
— Сигурно — каза Гарсия. — Проблемът е, че сте единственият. Защото тя не съществува освен в главата ви и на една картина.
Някой почука на вратата.
Гарсия избута стола си назад и отиде да отвори вратата. Стоеше с гръб към Кейлъб и блокира отвора, за да се наклони през него. Шепнешком се размениха реплики. После Гарсия излезе в коридора и остави вратата да се затвори с щракване зад него. Кейлъб остана с ръце, приковани към релсата, и се опита да не поглежда към огледалото на другата стена. Там със сигурност имаше група хора, които зорко го наблюдаваха. Така че увеси глава, за да не виждат лицето му.
Гарсия се върна след пет минути. Остави на масата няколко листа с лицето надолу, седна на стола си и се подпря на лакти, събирайки ръцете си в юмруци. И започна без заобикалки:
— През септември сте били в моргата. Казали сте на Хенри за операцията, споделили сте с него, как да се изразя… загрижеността си. Бриджит. НИЗ, които не ви оставяли на мира. И по средата на разговора ви някой се обажда на Хенри. Трябвало да приеме повикването. Затова сте излезли от кабината му. Така ли е?
Гарсия го гледаше толкова напрегнато, сякаш беше прожекторът на яхтата на Хенри. Затова и сенките бяха по-дълбоки.
— Имали сте десет минути… може би петнайсет. Напълно сам в цялата морга. И точно тогава сте инсталирали вируса в масспектрометъра на Марси. Защото убийствата са започнали в онази нощ. Чарлз Крейн влиза в бар и напуска нашия свят. Бил е първият, нали?
Кейлъб запази мълчание дълго, загледан в масата. Мислеше си какво ли би било да пропадне през пода. Тъмнината там долу бе ужасяваща, но след като тя те погълне, става като черен кашмирен плащ. Топла и безопасна.