Черния принц вече беше редом с него, носеше се през тунела като летящо насекомо, толкова наблизо, че усещаше ритъма на цилиндрите му в червата си. И тогава я видя зад волана. Беше извадила ръка през отворения прозорец и пръстът ѝ с лакиран нокът лежеше върху монтираното във вратата огледало. Въздушното течение в тунела развяваше тъмната ѝ коса над главата като ято скорци при залез.
Емелин.
Устните му беззвучно произнесоха името ѝ и той се наведе към мрежата.
Когато Емелин зави към тях, не можеха по никакъв начин да се противопоставят. Инвиктата беше по-голяма и по-тежка, а и се движеше по-бързо. Полицаят се поколеба между газта и спирачките и това предреши изхода. Бронята на инвиктата се заби в шофьорската врата на патрулната кола и я прикова към стената на тунела. Хоризонтален фонтан от искри се посипа по прозореца на Кейлъб, преди той да се счупи. Кейлъб се удари в преградата зад главата на Гарсия и усети как носът му се забива в плетеницата на дебелата жица. След това десните гуми на колата им се озоваха във въздуха. Кейлъб излетя в ниската половина на колата и се удари в бронирания прозорец.
Чуваше двигателя да работи, но не се движеха. Някъде наблизо се строши стъклен панел, но нищо не го удари. Изправи се на седалката и когато го направи, шията му изпука и за миг изчезнаха звук и образ.
И после всичко се върна.
На прозореца до него имаше кръв, наслоена толкова дебело, че не можеше да вижда през напуканото стъкло. Нещо навън се движеше. Чу крачки. Високи токчета по цимент. Но на предната седалка нищо не помръдваше: Гарсия висеше наполовина през отвора на предното стъкло. Краката му още бяха в колата и леко подритваха. Но това беше много повече, отколкото можеше да направи другият полицай. Патрулният беше счупил врата си — главата му висеше извита назад и празният му поглед бе забит в Кейлъб.
Вратата на Кейлъб се отвори и той го усети: замайващия аромат на утринна роса. На цветя, които не можеше да съществуват. Никога не бяха и никога нямаше да съществуват. Погледна ръцете си. Не помнеше да си е свалял белезниците, но тях ги нямаше. Стискаше в левия си юмрук скъсана златна верига. Пусна я и избърса окървавената си ръка в панталона.
— Здравей, Кейлъб — проговори тя. — Бях ти обещала да дойда скоро. Нали?
Обърна се и я погледна. Беше облечена във все същата рокля с черен шлейф, прогорен на дупки. Подаде му ръка. Часовникът показваше 3:28.
— Идваш ли?
Гласът ѝ го достигаше само през едното му ухо. Другото регистрираше пронизително пищене. Изгледа ръката ѝ. Фините черти по дланта ѝ, едва забележимата мрежа от капиляри под гладката ѝ кожа. Беше рисувал тази ръка веднъж. Напрегна се да си спомни кога. Беше картина, която бе носил в себе си толкова отдавна, че не можеше да каже къде я бе видял за първи път.
— Идваш ли?
Когато проговори, думите му прозвучаха така, сякаш идеха през уста, пълна с топящ се лед. Всъщност това трябва да беше кръв. И парченца счупен зъб.
— Ти не стоиш там — каза той. — Ти си… не си направила това.
— Има ли значение, Кейлъб? Пука ли ти какво казва кой да е от тях?
Зрението му раздвояваше образите при всяко помръдване на очите. Затвори ги и с примигване отстрани кръвта. Когато погледна пак, тя продължаваше да стои до отворената врата. Двете ѝ изображения се плъзнаха едно към друго и се сляха в общо. Едно плътно, красиво цяло.
— Обичах те — каза той. — От първия път, когато те видях. Тогава бях малко хлапе.
— Знам.
— И те исках… да те спася… за да ме спасиш.
— Помниш ли кога се намерихме?
Опита се да поклати глава, но вратът му бе възел от извити нерви и дори опитът за помръдване изпращаше болезнени спазми по ръцете му. Изкрещя, докато не му остана дъх. Когато можа, отново я погледна.
— Мога да ти го дам — каза тя. — Искаш ли го?
— Не мога да го направя. Не и сам.
— Затвори очи, Кейлъб. Ще ти го дам. Онази сутрин накарахме времето да спре. Нека ти покажа…
Той затвори очи. Връхчетата на пръстите ѝ докоснаха челото му и начертаха кръг в кръвта. Беше там… споменът. Беше на нейните пръсти и в следващия миг вече се смесваше с кръвта по кожата му, просмукваше се в него. Не се оказа загубен за двайсет и пет години. Емелин му го бе съхранявала. Беше го пазила, докато стане готов да си го вземе обратно. Когато прехвърлянето свърши, тя дръпна ръката си.