— Спомняш ли си сега, Кейлъб?
Слязоха от автобуса и застанаха на тротоара под ръмящия дъжд, докато учителят им и двамата придружители за урока на открито ги брояха. После се качиха по стъпалата и Кейлъб вървеше до Хенри, който избута очилата си нагоре, за да прочете табелката до вратата.
Бяха в кухнята, когато го видя.
Майсторът по ремонта сигурно бе отишъл да обядва. По пода край умивалника имаше разхвърляни инструменти. Гаечни ключове, оксижен за заварки, дълга плоска отвертка с нащърбен връх от въглеродна стомана. Кейлъб стоеше в края на групата. Никой освен Хенри не забеляза, когато той направи крачка към сандъчето за инструменти. Преподавателят говореше за някакви фургони за доставка на лед.
На пода имаше нож с острие черно, извито и остро като тигров нокът. Беше точно като ножа на баща му с разликата, че по този нямаше кръв.
— Кейлъб — прошепна Хенри.
Кейлъб чу гида да извежда класа от кухнята и да го въвежда в трапезарията. Майсторът бе обвил дръжката на ножа в черен изолирбанд, за по-стабилно хващане. Баща му беше направил същото. В края на работата му дръжката би станала много хлъзгава без изолирбанда.
Кейлъб затвори силно очи и ги отвори.
Беше в къщата музей и се намираше сам в кухнята. Не, не можеше да е ножът. Майка му беше в новия апартамент и лицето ѝ беше бинтовано. Останалите деца бяха в съседната стая. Знаеше го, но не ги чуваше. Чуваше само баща си и неговите лаещи викове.
Ножът беше на пода, където го бе хвърлил баща му. Но нещо не беше наред. Той вече не се намираше в мазето. Някакъв мъж се бе появил там и го бе пуснал навън. Беше в музея. В някаква кухня на музей. Ножът си беше, където го бе зарязал майсторът.
Принадлежеше на сметището, където беше отишла пепелта на баща му. Знаеше, че трябва да се отърве от нея. Острието не можеше да бъде изгорено, но поне можеше да бъде заровено.
Кейлъб смяташе, че е сам, докато върху него не падна нечия сянка. Вдигна поглед и бързо стана от колене. Хлапето, взело ножа от пода, се казваше Дрю. До днес той беше само лице в задната част на стаята. От онези деца, които прокарват пръст по думите, докато четат, и които носят обувки с велкро, защото връзките са прекалено сложни за тях. Но сега Дрю държеше ножа така, че извитият му връх сочеше в корема на Кейлъб.
— Такъв ли беше? — прошепна Дрю. — Онзи, който е използвал?
Кейлъб гледаше ножа. Гърлото му беше стегнато, сякаш висеше на бесилка.
— Такъв е бил, нали? — каза Дрю с глас, който прозвуча като съскане. Учителят им беше в съседната стая. — И ти си го искал.
Дори да можеше да проговори, нямаше да го направи. Момчето не бе разбрало нищо, но Кейлъб знаеше, че не му дължи никакви обяснения.
— Хареса ли ти да гледаш? — продължаваше да го разпитва Дрю.
И размаха острието на няколко сантиметра от очите на Кейлъб.
— Хареса ли ти да гледаш как я реже?
Кейлъб усети ръка на рамото си. Не се обърна и не свали поглед от стрелкащото се острие, но знаеше, че ръката е на Хенри.
— Остави го, Дрю — каза Хенри.
Хлапето отстъпи крачка. Хенри беше най-високият в класа им, а това означаваше трийсет сантиметра над Дрю.
— Не съм…
Хенри беше и най-бързият в класа. Той се стрелна покрай Кейлъб, улови китката на Дрю, дръпна ръката му нагоре и я изви. Блъсна го към умивалника и сложи длан върху устата му. Ножът издрънча на пода.
— Ще мълчиш — продължи да шепне Хенри. — Сега ще те пусна и ти ще се върнеш при останалите. Разбра ли ме?
Дрю кимна с ококорени очи.
— Да не си казал гък — прошепна Хенри. — И видя ли те пак да се заяждаш с Кейлъб, няма да кажа на учителя, а лично ще се разправя с теб.
Хенри пусна момчето и го проследи как напуска кухнята с препъване. После сложи ръце на раменете на Кейлъб.
— Добре ли си?
Кейлъб не отговори. Примката на врата му се беше дозатегнала. Но Хенри можеше да го разчете със или без думи.
— Дишай — каза му той. — Така ще се оправиш по-бързо, нали?
Вече успокоен, Хенри го насочи към вратата. Влязоха в трапезарията и се присъединиха към класа. Няколко от децата се обърнаха, когато ги усетиха, и го изгледаха с тъмните си очи.
И тогава той разбра, че никога няма да може да се върне изцяло при тях. Дрю го знаеше, знаеха го и другите. И може би най-добре го знаеше Хенри. За тях той беше кошмар, чудовище. Намираха се в безопасност, защото всичко вече беше приключило. Беше история, приказка. И макар на Кейлъб да не му беше писано никога да бъде част от тях, сега част от него им принадлежеше. Те можеха да откъснат историята му, да я изрежат от него, преди да спре да бъде жива. Можеха да си присвоят неговата тъмнина. Нещо, на което да се дивят, преди да го захвърлят.