Беше много трудно да посрещне погледите им. Огледа се в новата стая. Гърлото му продължаваше да бъде запушено и не знаеше дали беше вдишвал, откакто бе видял ножа. Имаше камина, а над нея — картина. Млада жена го гледаше, но нейният поглед не го нараняваше. Болката напусна гърлото му. От картината струеше светлина. Докато я гледаше, жената помръдна лявата си ръка. Той отстъпи и се блъсна в Хенри.
— Кейлъб — настойчиво му прошепна Хенри, — трябва да дишаш.
Обърна се към приятеля си с широко разтворени очи и отново погледна картината. Сега жената използваше единия си лакът, за да се подпре на сламения дюшек. Лявата ѝ ръка бе протегната към него с дланта напред. Тя сви три пъти показалец. Искаше от него да се приближи, но Хенри го отведе.
Знаеше, че сега е разумно да мълчи.
Но в следващата стая се изплъзна от Хенри и се премести в задната част на групата. На горната площадка изостави съучениците си. Там чу шепот. Тя го викаше от перваза. Произнасяше името му като две прошепнати от вятъра срички.
Кей-лъб.
Слезе при нея. Можеше ли да не го направи?
Долу изглеждаше така, сякаш слънцето бе залязло. Сякаш беше минал някой от персонала и бе запалил невидими свещи. Над него гласовете на децата изтъняваха и ставаха все по-слаби. А когато напълно изчезнаха… къщата въздъхна.
Прекоси стаята и застана пред нея. Моментът се разтегна в безкрайност. Дори не усети да пресича хоризонта, защото беше сам с нея. Само Кейлъб и Емелин във водопада. Изкривено пространство и зациклена памет. Времето беше толкова омекнало, че часовниците висяха като влажни парцали. Бяха на една стъпка разстояние и не отместваха поглед един от друг. Желаеше я толкова силно, че чак го болеше.
Беше натрапчиво прекрасна. И ѝ предстоеше да бъде обесена.
Не се изплаши, когато тя се надигна в седнала поза в картината, прехвърли се на перваза и скочи леко долу като танцьорка. Взе възглавниците от дивана и ги разхвърля по пода. Това беше образът, който щеше да остане толкова вероломно, толкова неизличимо в мислите и най-дълбоките му спомени и щеше да чака точния момент да разцъфти наново. Очите ѝ бяха притворени, на устните ѝ играеше намек за усмивка. Чакаше го, молеше го да я докосне. Умоляваше го да накара часовниците да вървят назад, за да може да се върне при нея. За да може да я отведе. Да я спаси от утринта. Този път никакви вериги не можеха да го спрат. Нямаше железни халки в пода.
Камината се запали зад нея и тя разтвори ръце, за да го приеме.
Преди да отиде при нея, той отново погледна перваза на камината. Затворническата килия в рамката беше празна. Падна на колене пред нея, разтърсен от ридание, което не се налагаше да обяснява, защото знаеше, че тя е…
— Кейлъб?
Вдигна поглед. Бяха в тунела. Подаваше му ръка с дланта нагоре. Пръстите ѝ бяха черно-червени от кръвта по челото му.
— … част от мен — довърши мисълта си той.
— Затова ела — каза тя. — Моля те, ела. Сега трябва да побързаме. Ти ще шофираш полицейската кола. Изкарай я от тунела. Ще те чакам.
— Хенри ми разказа за мен… за нас.
— Трябва да побързаш, Кейлъб. Тръгни на север. Скрий телата и смени колата. Ще те пресрещна. Но трябва да побързаш.
Отново затвори очи и посегна за ръката ѝ. Трябваше да е там, лесна за хващане. Беше намерил ръката ѝ с превръзка на очите. Беше я намерил в тъмната половина на Сан Франциско, разполагайки само с парфюма ѝ и със спомена на пръстите ѝ върху китката му. Беше намерил тайната ѝ стая… тяхната тайна стая.
Но сега, като посегна за нея, пръстите му срещнаха само въздух. Когато вдигна поглед, видя само стената на тунела.
Беше си тръгнала. Черния принц го нямаше.
— Емелин?
Всички звуци в тунела бяха изчезнали. Вентилацията и двигателят на колата работеха, без да издават звук. Дори краката на Гарсия подритваха таблото безшумно. Единственият шум беше сухо стържене… звукът, който есенните листа издават, падайки по тротоара под котешката лапа на вятъра.
Наведе се през отворената врата и погледна назад.
Някакво парче хартия се търкаляше към него по настилката, носено от въздушното течение в тунела. Още не можеше да прочете текста на страницата, но знаеше какъв е и кожата му настръхна от предчувствието. Знаеше, че е от Емелин. Тя искаше да го види, както бе искала да намери тайната врата. Не му беше трябвал ключ, за да влезе в стаята зад камината; стаята не изискваше ключ, защото самата тя беше ключ. Тя знаеше, че ако той се вмъкне в нея и подиша десетилетните прах и мухъл, ако види разхвърляните скици и покритата с паяжини кушетка, това ще отвори още по-дълбоко скрита врата. И сега искаше от него да отвори още една.