Надигна се от задната седалка и се изправи, после застъпи с крак листа, преди да го е подминал.
Беше листовка. Същата като онези, които беше видял по Хейт стрийт и до рибарския кей, и по бог знае колко булеварди през последните няколко месеца. От септември насам ги лепяха по уличните стълбове и забождаха по дърветата. Беше ги виждал залепени по витрините на магазини пряка след пряка. Стени от хартия, покриващи цели фасади на магазини, обгръщащи дебели дървета и стигащи до най-високите им и тънки клони. Беше виждал тълпи от хора да ги подминават, без да обърнат поглед и на милиметър и без да забавят ход дори за секундата, която щеше да им отнеме да прочетат имената на изчезналите.
Наведе се и взе листовката в ръка. Над трите черно-бели фотографии имаше текст в получер шрифт:
Първите две снимки бяха невъзможни. Лицето на Гарсия беше смазано и насечено, едното му око беше пробито от все още стърчащо в очната му кухина парче стъкло. Полицай Гедаро беше с гръб към фотоапарата, но някак гледаше в обектива, понеже шията му бе счупена и главата му бе извъртяна на сто и осемдесет градуса. Кожата по гърлото му бе извита в спирала като нишките във въже. Последната снимка показваше мъжа, който лежеше на матрака в „Трайдънт“, лицето му все така заключено в металната маска. Кейлъб хвърли листа и го проследи да отлита от него по лекия завой на тунела и да се разтапя в дебнещата отвън мъгла.
Преди двайсет и пет години баща му може би също бе видял листовки. На неговата съвест тежаха изчезнали хора, петнайсет на брой, като се започне от деня, в който се бе родил Кейлъб. Лицата им покриваха стените на мазето по време на последните три дни от касапската му работа. Листовки, бележки, брошури, разхвърляни като след потоп. Баща му, окървавен до лактите, пеещ, докато оформяше последната си скулптура с дървен чук и импровизирано длето, буквално газеше в море от листовки и ги разчистваше пред лицето си, когато спираше, за да размаха ръце към тавана, или се завърташе в кръг и нанасяше крошета във въздуха, докато крещеше на езици, на които никой не говореше.
Може би колекционерите, които купуваха картините му, искаха да съзрат в тях някакви намеци. Искаха да застанат пред тях в тихите си стаи и да ги изучават за знаци и предупреждения. За скрити изображения с тъмен потенциал, като заровени семена. По същия начин Хенри и останалите щяха да ровят из дома и лабораторията му, щяха да препрочитат статиите му за намек на генезиса на мрака, наречен Кейлъб, когото бяха открили като плевел в редиците си. Щяха да каталогизират откритията си, да пишат за тях в научни списания и може би някой ден друг вид колекционери щяха да започнат да търгуват с въгленовите му скици, да наддават за тях на тайни търгове и да ги отнасят по домовете си, за да изучават полусенките в поредицата актови снимки на Бриджит Лорънт, надявайки са да разпознаят момента, в който спектърът бе почернял изцяло.
Погледна надолу по празния тунел.
— Емелин? — прошепна той.
Не му отговори. Нямаше как да му отговори, защото си беше отишла.
Пак затвори очи и се хвана за покрива на колата, за да не падне. Трябваше да диша и да се съсредоточи. Това беше пътят назад. Да се концентрира върху нея. Да се концентрира върху каквото и да било, но най-вече върху нея.
— Емелин.
Прошепнато бавно, името ѝ прозвуча като три ниски вълни, целуващи гостоприемен бряг. Пусна думата на воля в съзнанието си и я остави да го промие.
Дори след като си бе тръгнала, продължаваше да усеща уханието ѝ.
Твоя съм, беше му казала, а досега никога не го беше лъгала. Всичко беше истина, всяко обещание удържано. Парфюмът ѝ, стелещ се над огънатия метал и горящата гума, беше ново обещание. Обещание, че ако всичко друго си отиде, ако не остане никаква надежда за някакво правдоподобно бъдеще, ще остане Емелин.
Отвори очи, обърна се и затвори вратата на колата откъм страната на пасажера. Отиде до шофьорската врата и погледна полицай Гедаро през напукания прозорец. После погледна към предницата на колата. Разбитото предно стъкло бе разпръснато ветриловидно по капака и в косата на Гарсия. Парчето в дясното око на инспектора проблясваше в кехлибарената светлина. Но двигателят продължаваше да работи. Ако я изтеглеше на заден ход от стената и включеше на предна предавка, Кейлъб сигурно щеше да успее да я подкара. Може би нямаше да стигне далече, но на него не му трябваше да стига надалече. Първата задача беше да се измъкне от тунела.