Отвори вратата на шофьора и изблъска полицай Гедаро зад висящите крака на Гарсия. Емелин беше негова. Това беше най-голямата истина от всички. И щеше да го чака, където и да отиде той. Седна на седалката и затръшна вратата. Остатъкът от стъклото падна от рамката на прозореца. Кейлъб изтегли колата от стената, изправи волана и погледна в страничното огледало. Не се виждаха фарове, но щяха да се появят и появяха ли се, щяха да се движат бързо.
Сега трябваше да бърза. Емелин не го беше излъгала и за това.
Включи на скорост, натисна педала на газта и се пресегна над волана, за да разчисти стърчащите отломки в отвора на предния прозорец. И тогава вятърът ги зашиба през лицето му.
Проснат на предния капак, Гарсия го гледаше със здравото си око. Примигна и се вторачи, после пак примигна. Краката му продължаваха да подритват ритмично таблото.
— На север — обясни Кейлъб на детектива. — Тя ще бъде там. Ще видиш.
Колата се движеше с две спукани гуми. Ако вдигнеше над петнайсет километра в час, нямаше да може да овладее поднасянето. Излязоха с клатене от тунела — ранената кола и товарът ѝ от мъже — и когато се забиха в стената от мъгла навън, той видя как ще бъде, когато отиде на север и я намери пак. След седмица или може би месец можеше да спи в дренажна тръба под някое шосе, но когато се събудеше нощем, нямаше да види цимент. Нямаше да види клони и стари кости, които трябва да разбутва, за да си направи легло.
Нищо такова.
Щеше да види свещ в желязна клетка за птички, кристалната стойка за торти с изсъхнала роза и препарирания орел, замръзнал в крясъка си. Дъсченият под щеше да е застлан с персийски килим. Някъде из сенките щеше да чуе часовника с махало да отмерва времето назад.
Можеше да е откраднал старо одеяло от обществена пералня, но когато се събудеше под светлината на хванатата в клетка свещ на Емелин, когато чуеше движенията на махалото и щракането на добре смазания часовников механизъм, щеше да бъде уютно сгушен в бяло вместо в сплъстена вълна. Ако бръкнеше под постелките, щеше да намери хълбока на Емелин и щеше да гали с пръсти гладката фина извивка, докато тя не се събуди и обърне към него.
Щяха да пътуват нощем.
На север и по-нататък, докато не намерят гора, достатъчно гъста, за да ги задържи в себе си. Той можеше да се намира в кабината на камион, който се бе осмелил да спре на автостоп, до възрастен шофьор, миришещ на пот и на тютюн за дъвчене, усмихнат на своите тайни мисли. Но затвореше ли очи, громоленето на камиона щеше да затихне, докато не се превърне в унасящия шум на носещи се по гладки релси колелета. Ревът на двигателя щеше да се усмири в мъркане на добре настроени осем цилиндъра. Ако отвореше очи, Емелин щеше да се обърне към него и щеше да се усмихне с ръка на кожения волан в Черния принц.
Не поглеждай към задната седалка, Кейлъб, моля те, можеше да му каже тя. Не искаш да ми се сърдиш. Старецът…
Гарсия го гледаше от капака.
— Тя ще се погрижи за мен — каза му Кейлъб. — Това е всичко.
Видя пред себе си отбивка, широко място на банкета, където колата можеше лесно да се провре през дупка в мантинелата и да полети надолу по склона. Оставаше да направи само още едно нещо. Посегна към Гедаро, разкопча кобура му, извади пистолета му и го хвана в дясната си ръка. Изключи колата от скорост, насочи я към ръба, където хълмът пропадаше в обрасъл с храсти дол, измъкна се навън и се дръпна от пътя ѝ. Проследи я да полита надолу и да изчезва от погледа му. Последният звук беше слаб вик и му се прииска да не го беше чувал.
Но всичко щеше да е наред, разбира се.
Щеше да го даде на Емелин и тя щеше да му го пази, без да му го дава. Тя можеше да понесе много писъци вместо него. Но имаше и друг начин. Баща му грешеше във всичко, но последното му решение със сигурност беше правилно. Никой никога не се бе усъмнил в този му избор. Погледна в краката си. Докато се бе отдръпвал от пътя на колата, беше изпуснал пистолета на Гедаро. Потърси по банкета и го намери.
Наведе се и го взе.
Така или иначе, този пистолет щеше да му потрябва. Избърса го, пъхна го под колана си и се замисли как да стигне до най-близкото населено място. Ако побърза, можеше да намери мотоциклет преди зазоряване и с него да стигне далече на север, когато слънцето изгрее. Тя щеше да го чака някъде там, където най-гъстата гора отблъсква дори следобедните слънчеви лъчи, а утринната мъгла се заплита в короните на дърветата и пада на земята, миришеща на влажна кора и море. Щеше да е добро място за тях, за онова, което трябваше да направят. А може би тя щеше да донесе абсент и щяха да изпият по едно последно питие под дърветата, преди да се спусне мракът.