Барманът сведе поглед и пъхна ръце в джобовете си. После отново погледна Кейлъб.
— И ти ли си полицай?
— Нее… — Кейлъб вдига ръце с дланите към него. — Честно. Просто искам да я видя пак, нищо повече.
Барманът взе чаша от задната стена и си наля един пръст „Фернет-Бранка“. Изпи го на един дъх, избърса устата си с ръкав и наля в чашата си джинджър ейл от постмикса за безалкохолни.
— Има… — Той замлъкна и погледна към вратата, после обратно към Кейлъб. — Нека го кажа така… Има един определен тип момичета. Нямам предвид никого конкретно. Говоря за типа: влизат в скъпи заведения като това, поръчват си неща като абсент. Идват сами и обикновено си тръгват сами. Разбираш ли ме?
— Не съвсем.
— Такова момиче посещава само определени места. „Къщата на щитовете“ е едно от тях. „Флейтистът“ отсреща е подобно, но е малко голямо за този тип. По-оживено е. Така че не е съвсем подходящо.
Кейлъб сведе очи към питието си. Прокара пръст по ръба на чашата. Може би тя бе използвала същата преди. Беше я докосвала с устните си. Нямаше никакви следи, естествено, но докато галеше ръба, хладния, гладък кристал, ставаше все по-сигурен, че е така. Но нямаше никаква представа за какво му говори барманът.
— А кои са другите? Говоря за местата, които този тип момичета посещават?
Вдигна чашата до устните си и отпи глътка. Беше съвършено. Вкусно и хладно… всичката сила на билките, извлечена от алкохола със студената вода.
— Можеш да опиташ „Бърбън и клонка“, „Дрейк“ — половин час преди да затворят. „Слайд“… места като тези. Разбираш ли ме?
— Казваш, че тези момичета са част от сцена?
— Ако е сцена, тя е толкова нова или толкова авангардна, че няма да намериш нищо за нея. И ако има име, аз не го знам. Такива момичета… те просто се появяват понякога.
— Налей си още едно от мен.
Мъжът си наля шот с цвят на кафе в чиста чаша. Остави бутилката на бара.
— Тя няма да посети едно и също място две последователни нощи. Тя… те… дори може да не излязат две последователни нощи. Може да не попаднеш на тях цял месец. Така че ако търсиш една от тях… не знам.
— Какво не знаеш?
— Може би тя трябва да дойде при теб.
Този човек му беше безполезен. Кейлъб не търсеше някакъв тип момиче, той търсеше онова, което бе седяло на барстола до него. Но барманът или не ѝ бе обърнал внимание, или не искаше да му каже.
— Добре.
Кейлъб стана и се наведе през барплота, за да вземе химикалката от нагръдния джоб на бармана. Вдигна питието си от хартиената салфетка и я обърна на другата страна, за да напише на нея:
Следващия път искам да науча името ти.
Добави номера на мобилния си телефон и се подписа. Сигурно имаше по-добър начин да го направи — нещо, което да я накара да го потърси, да я извади от сенките. Но засега това стигаше. Сгъна салфетката на триъгълник и извади петдесетдоларова банкнота от портфейла си. Подаде бележката и химикалката на бармана.
— Когато я видиш — помоли той, — дай ѝ това.
Допи питието си на една глътка, подпъхна банкнотата под чашата и си тръгна.
Но дори и сега не се прибра у дома.
Тръгна с колата през притихналия град, мина покрай бездомниците, сгушили се до количките си край решетките на входа на метрото на Маркет стрийт, и пое нагоре по Ноб Хил, където спря за половин час, без да гаси двигателя, точно под стъпалата към входа на катедралата „Грейс“ с филигранните каменни рамки, ажурите и тъмните отвътре стъклописи, мокри от мъглата.
Покрай него мина някаква ретро кола и остави облак от изгорели газове. Белосаните бордове на гумите и опушените странични прозорци се стрелнаха през мокрото предно стъкло на колата на Кейлъб. Проследи я с поглед. Не се чуваше нищо друго освен чаткането на дъждовните капки по покрива и съскането на гумите на ретро автомобила по мокрия паваж.
После той се скри и остана пак само дъждът.
Кейлъб се спусна до Юниън Скуеър и направи кръг около безлюдната ледена пързалка и блещукащата елха, около която се бяха събрали мигриращи групи бездомници. После, десет минути по-късно, без да бе имал никакво намерение да го прави, се озова паркирал пред студиото на Бриджит на Буш стрийт. От мястото си можеше да надникне в задръстения с контейнери за смет тесен проход между нейната сграда и съседната, обрамчен от тухлени стени, нашарени със зигзагите на външни стълби за евакуация при пожар. Бриджит имаше четири прозореца на третия етаж — два с лице към Буш и други два към прохода и нейната противопожарна стълба.